НИКОЛАЙ ХАЙТОВ: СРЕЩИ И РАЗГОВОРИ, АНАЛИЗИ, ПИСМА

1.

С Николай Хайтов ме срещна и запозна един учебник по български език, който разбуни духовете през 80-те години – „Стилистика”-та на Мирослав Янакиев за VІІІ клас. В него се издигаше като критерий за качеството на един текст т.нар. „глаголна температура”, застъпваха се и други, да ги наречем, причудливи идеи за езика и стила, което предизвика дебат и дискусии както сред филолози и езиковеди, така и сред хората на перото, още повече, че нещо толкова спорно и противоречиво в самите научни среди бе допуснато да влезе в учебника на учениците от една толкова крехка възраст.

По онова време бях инспектор по български език и литература в Окръжния съвет за просвета – Михайловград, сега Монтана. Министерството на образованието организира своя, вътрешна дискусия, за да чуе мнението на учители, ученици и родители. Бях определена с още двама колеги за рецензент на учебника – трябваше да подготвим доклади и да ги изнесем на специално организирано национално съвещание.

Още пазя този свой текст, харесвам си го и до днес и се подписвам под всяка негова дума. От тази „Стилистика” тръгна развалата на българското родноезиково обучение, за да премине през Меморандума на Световната банка за българското образование и да се стигне до потресаващата неграмотност на децата ни днес.

Но... към срещата ми с Николай Хайтов.

Той вече водеше своята битка за българския език в литературния печат. Само няколко месеца по-късно щеше да излезе книгата му „Вълшебното огледало”.

Моят доклад на онова национално съвещание направи впечатление, хареса се. И тогава, след съвещанието, Мария Шейтанова – главен специалист по български език и литература в Министерство на образованието, без да ме уведоми, го бе дала на Николай Хайтов, а той, след като го прочел, бе поискал да се срещне с мен и бе получил домашния ми телефон. Това се случва в дните около 20 март 1981 година.

Междувременно Мария Шейтанова ми звънна по телефона и ме извести, постфактум, за горното, като ми каза да чакам обаждане от Николай Хайтов и заръча да съм му полезна, за да преборим този нелеп учебник, тоест той да бъде отменен и изведен от българското училище.

Николай Хайтов ми се обади привечер на 22 март. Представи се и каза, че дълго е отлагал една поискана среща с читатели от Враца, попита ще ми бъде ли удобно и аз да дойда на нея, за да се видим и поговорим за „Стилистика”-та на Янакиев. „Разбира се, че – да!” – казах. И тогава той уточни, че денят ще е 25 март, а за часа и мястото ще се обади допълнително.

Не знам от Враца ли я бяха избрали тази дата, или я бе посочил Николай Хайтов. И кога е станало по отношение на решението в същия ден да е нашата среща. Не ми е идвало на ум и после, през годините, да говоря за това с Хайтов. Но си мисля, че ако тя – датата, не беше документирана в писмото му от следващия ден до мен, нямаше да съм сигурна за нея по-късно, още по-малко днес.

Приятелството и съвместната ни работа се развиваха шеметно бързо и аз често се връщах   към началото, как всичко е започнало с тази среща. Така година по-късно, препрочитайки това първо негово писмо до мен, си казах: виж ти, ами тази дата е специална!...

Имаше и още един сигнал за „съдбовност” на срещата ни. /Автограф на Николай Хайтов върху негова книга за мен от онова време: „На Любка Захариева – с пожелание за съдбовност!”/. Ние се разхождахме тогава по улиците на Враца и разговаряхме за учебниците и програмите, за преподаването на български език и литература в средното училище. Вървяхме по някаква алея с пейки и седнахме на една от тях, когато забелязахме, че около нас обикаля човек с фотоапарат. Разбрахме, че вече ни е направил дузина снимки, без да го забележим, но както се оказа по-късно – доста некачествени. Все пак имаше няколко по-добри и така ни останаха за спомен от тази среща няколко фотографии.

Само след три-четири дни получих по пощата солиден пакет. Съдържашe двутомника на Николай Хайтов от 1979 година на издателство „Български писател” /най-пълното до тогава негово издание, над хиляда страници/  с автограф и придружаващо писмо, онова, за което стана дума по-горе.

След месеци или година си говорехме за срещата ни във Враца и аз споделих как и тогава, и сега ми е трудно да тълкувам това негово писмо в някакъв друг план, освен като артистичен жест. Николай Хайтов ми каза /а после и ми го написа в  писмо/: „неестествено е в такъв един случай човек да философства, вместо да се отдаде на порива и случая, който има грижа и за философите, и за обикновените”. Реших, че именно в такова умонастроение го е написал, престанах да разсъждавам, разбрах, че е маловажно, кое в това писмо е артистичен жест и кое – стопроцентова истина. Съществена бе красотата на спонтанния порив и безусловната искреност на споделянето му. На тях не всеки е способен. Хайтов бе!

Красиво като жест и словесност, това писмо има право да бъде публикувано. Ето го:

Здравей Любке,

Мислех какво ли обращение да сложа, че това ми легна най-добре. Уверявам Ви, не е от излишна фамилиарност. Опитах се по почерка да си представя как ще изглежда тази бойка инспекторка по български език и донякъде си я бях представил, но видяното ме стопли повече от въображаемото.

Вие сте естествен, топъл човек. Имате чар за три жени, а което ми най-харесва, че и Вие се халосвате за бог да прости. Но тъкмо там е моята основна слабост: обичам халосаните, така че здравейте и живейте!

Ами че ето, в залисията, при сбогуването, забравих да Ви предам ръкописа. Аз си направих ксерокопие, а Вам изпращам оригинала. Това е сладък документ, ще си го запазя за спомен. Животът е напред – знаеш ли го какви капани ни е приготвил.

Пращам Ви моите „избрани”. Правя го рядко, тоест рядко пращам книги, които не са ми поискани, но мисля, че няма да отдадете този неочакван и за мене жест само на литературната ми суета. Очаквам, ще призная, че Вие ще сложите книгата на лавицата, защото тя има фасон, и понеже оранжевото се навира в очите, щете-нещете ще си спомняте за „Стилистика”-та на Янакиев и нейните врагове, сред числото на които имам удоволствието да се числя и аз. /И редом с Вас – това ми е приятно/.

Пише ми се още, но всичко с мярка, както пише на Аполоновия храм. Приятно ще ми бъде да си спомням за Враца през тези дни, когато ще бъда в Кипър. /Заминавам събота вечер и се връщам неделя, 5 април/.

След това ще бъда в „Родопи”. Има една хубава книга за рецензиране, защо не си пробвате перцето за такава работа? Не казвайте „не”. Ще Ви пратя книгата и тогава, ако Ви стиска – кажете „не”. Всъщност – ако не Ви е срам. Като четох Вашите „инспекторски писания”, мислех си, за какво по-благородно дело може да бъде използвана Вашата добре изострена, гъвкава мисъл.

Хайде да опитаме!

Е-е, довиждане, по-право – дочуване!

26 март 1981 г.                                    Сърдечно Ваш:                                                     

София                                                                    Николай Хайтов                                        

За да приключа епизода със „Стилистика”-та на Янакиев, ще цитирам още две кратки писъмца на Николай Хайтов.

Здравей Любке,

Завчера бех в София, обадих се в списание „Пламък”, където предложих твоята статия за „Стилистика”- та. Главният редактор Караангов каза, че я чел, силно я бил харесал и сега в отдел „Публицистика” щели да  кажат, ако имат някакви бележки.  Помолих да я пуснат по-скоро и получих обещание, че ще стане.

Както и да е – аз ще имам грижа това нещо да излезе по-навреме.

Какво става с Вас? Като се завърнахте от СССР, защо не се обадихте?

Пратих Ви едно „Огледало”, дано сте го получили.

Изобщо, драснете два реда.

24 юни 1981 г.                                             Сърдечни привети:

с.Яврово, Пловдивско                                                  Николай Хайтов

                                                                     

Здравей Любке,

Получих от момчето, което ни фотографира във Враца, три снимки. Две от тях запазвам за себе си, едната изпращам на Вас за добър спомен от тая дъждовна и с много есенно настроение среща. /Всъщност – първа среща/.

Получих писмото Ви със съобщението за „Стилистика”-та. Завчера в Народното събрание срещнах проф. Фол, който ми каза същото, тоест че учебникът се отменя и 40-те часа се дават за изучаване на българска литература.

Есента, ако сме живи и здрави, непременно ще се видим в Михайловград. В края на септември или по средата на октомври аз ще си бъда в София. Таман е хубава есен по туй време.

 Обадих се в редакцията на „Пламък”. По отношение на статията при новосъздалото се положение, май че имате право. /Оттеглям я/.

Желая Ви весело прекарване на лятото.

Отпуснете си душата, напълнете я със слънце и... довиждане:

                       

9 юли 1981 г.                                           Николай Хайтов

с. Яврово, Пловдивско

Нашите срещи и разговори започнаха през есента на 1981 година. Тогава обикновено ставаха в редакцията на сп.„Родопи” – тя първо бе на „Дондуков”, за кратко на „Бенковски”, а след това на „Пиротска”. Рядко отивахме в някое кафене, най-често в онова, което бе в сградата на сегашния „Шератон”, на ъгъла на „Дондуков” и „Мария Луиза” с вход към ЦУМ. В него оставахме за не повече от половин час, но в редакцията на „Родопи” разговаряхме с часове. Имаше един случай, когато така се бяхме увлекли, че напълно забравихме за времето и като решихме да си тръгнем..., оказа се, че етажът е заключен, цяло приключение беше как успяхме да излезем.

За какво си говорехме?... Първо се опознавахме, по-точно той ме опознаваше, като задаваше въпроси. Питаше за родното ми място, за семейството ми, за училището и образованието ми, за работата ми. Така възникна идеята за среща с читатели в Михайловград и Чипровци, което стана в началото на ноември. А как стана –  също е интересно...

 Бяхме се виждали два или три пъти, когато Хайтов ми заразказва за своите дневници – какво представляват, от кога ги води и как не знае какво да ги прави ; че никой не бил ги чел и как му се искало някой да надзърне в тях. Беше през септември, при първата ни среща след връщането му от Яврово. Предложи да ми даде няколко тома и ако ми е интересно и не ме затруднява, да се поровя из страниците им и в полето, с молив, да отбелязвам впечатленията си. Това ме изненада – познавахме се съвсем отскоро и много малко /според мен/, а той ми предоставяше  дневниците си!... Разбира се, че се съгласих. Хайтов каза да взема няколко тома още на следващия ден. Донесе ХІІІ-ХVІІІ том - както се изрази, от „по-тлъстите” години /тоест текстове от 70-те, когато вече е утвърден писател/ - за да не ми било скучно! Така че започнахме да си говорим при нашите срещи и за дневниците, както и по теми, които възникваха от тях.

От всичко излязло изпод перото на Николай Хайтов, дневниците – оригиналните! – бяха и си останаха моето най-любимо и предпочитано четиво. Там живееше истинският Николай Хайтов, равен на най-добрите си и искрени текстове. Бях толкова изненадана от тези дневници и така екзалтирана да пиша за тях, да разкажа по някакъв начин за тях, че освен бележките с молив, за които ме беше помолил, правех извадки, ксерокопирах страници, записвах си идеи и въпроси за изясняване при следващите ни срещи. И започнах изваждането на текстовете за евентуално публикуване с тяхната първа редакция. Неусетно и непреднамерено, без уговорки и уточнения за взаимоотношенията ни в процеса на тази работа, бях му станала доброволен и неофициален сътрудник.
Когато попаднах в бесния водовъртеж на битката за Съюза на писателите и за отстояването му като духовна и национална институция, успях да приема и превъзмогна много от компромисите и жертвите, които Хайтов направи в името на това, трусове в нашите взаимоотношения, но покушението върху тези дневници – не!    Ще се върна към това обаче  по-късно...

Четейки дневниците – ХІІІ-ХVІІІ том, у мен започна да се оформя намерение за литературна анкета, която да направя с Хайтов. Тази поредица вече вървеше, но книжка с него нямаше. Преди да споделя идеята си, реших да го попитам по принцип за анкетите – как се стига до осъществяването на разговора с един или друг писател, има ли някакви правила от някъде и, разбира се, ще има ли такава анкета с него. Тогава той ми каза, че анкетьорите ги определяли от БАН, че му изпращали и на него един-двама, последната от които някаква Светла, племенница на Тончо Жечев, но – не се получава, не припламва огънче, тоест не става контактът с него. След известна пауза в този момент от разговора ни, той каза: мисля, че с теб би се получило. Това ме улесни да си призная, че подобно желание ме е нападнало, но си давам сметка за затвореността на гилдията, от която аз не съм част, и колко тя зорко се охранява. На това Хайтов отговори: гилдията я остави на мен, ти помисли сега как да започнем.
Реших , че трябва да започнем с „Диви разкази” и как писателят се ражда, като потърся документираното в дневниците за онези драматични събития, които го съпътстват, по-точно – предшестват, и за които Хайтов вече бе писал и говорил тук и там. Това значеше да приключа  с „по-тлъстите” години и да се запозная с І-ХІІ том. Но тези „по-тлъсти” години бяха няколко хиляди страници, вече бях започнала с извадките, които да се публикуват като дневник, както и с бележките за съдържанието на всеки от томовете, което смятах за особено важно – те съдържаха чернови и варианти на завършени и незавършени, на публикувани и непубликувани творби, писма, размисли и разсъждения на писателя по различни поводи, събития и лица. Повече от година бях работила с тях във всяка минута от свободното си време, но не бях приключила. И за да не ги връщам и после пак да ги вземам, реших да поотложим работата и разговорите за съдържанието на първите томове. Но... когато аз вече можех да се заема с „Диви разкази”, Хайтов се бе заел с гроба на Левски, състояваха се, естествено, и други негови публицистични битки и, както е видно от писмата му до мен, той многократно и за дълго отлагаше общата ни работа.

И за незавършената негова литературна анкета ще се върна по-късно. Тя беше само една от многото неосъществени Хайтови книги. Обратно на появили се приказки и писания ще кажа, че има може би поне десет несъстояли се Хайтови книги! – някои дори залягали в планове на издателства /документирано/, други, за които той пише или говори /документирано/, трети притихнали почти готови в специални папки, макар и да не са ставали предмет на публичен разговор.
Въпреки мелницата на събитията за Николай Хайтов, а при мен оскъдното ми свободно време, ние все пак достигнахме до първите томове от дневниците и до „Диви разкази”.Още по време на ония първи срещи и разговори през есента на 1981 година веднъж Хайтов ме попита: А какво мислиш за есетата ми, от „Шумки от габър”. Аз спонтанно му отговорих, че са нещо като поезия в проза и че ми напомнят Тургенев, „Записки на ловеца”. Очите му светнаха и както си седеше спокойно срещу мен, скочи, прегърна ме и ме разцелува. Беше някаква по детски спонтанна радост и задоволство. Имах предвид тогава, че той – „самородния” талант – клишето, което и аз бях приела и което според мен изключваше някаква литературна школовка, при всичката си „самородност” бе постигнал нещо като Тургенев. А ето че когато се зарових из по-ранните дневници, попаднах на възхищението му от Тургенев, именно от „Записки на ловеца”,  и как си пожелаваше да напише нещо подобно; как в търсенето на „формата” за „Диви разкази” пак се връщаше към тези „записки” многократно. Разбрах колко неточно е клиширането и възприемането му като „самороден” талант, какво сериозно литературно самообразование е постигнал. Никой не бе писал за това, пък и той никога и никъде не бе говорил за него. Бях много изненадана и от руското „влияние” при един Николай Хайтов, което никога не бих допуснала. Обясних си и онази негова постъпка преди време в редакцията на „Родопи”, когато ме попита за есетата.  
И още нещо към моето малко откритие за „самородния” му талант и високото литературно самообразование, за което нямах търпение да съобщя на ония, които го наричаха „лесничей”, „горски”, „най-добрият писател сред лесничеите”. Вече водехме разговорите си за „дивите” разкази и аз го бях питала чел ли е „Страх” на Мопасан, защото ми бе направило впечатление съвпадението на заглавията и почти еднаквото внушение на Хайтовия „Страх” и Мопасановия „Страх”. „Не си спомням този разказ на Мопасан, абсолютно ми е изличен от паметта, ако съм го чел...” Но четейки дневниците от 1957-58 година, аз попаднах на неговите терзания какво прави един Мопасан и как той не е доволен от себе си, че е толкова далече от подобно въздействие на написаното; ставаше дума и за този разказ на Мопасан – „Страх”... Беше съвсем като при Вазов – как подсъзнателно въррху него са повлияли Виктор Юго и Евгений Сю, което пък потвърждаваше закономерности от психологията на литературното творчество.
Попаднала на тази „златна мина” – дневниците на Николай Хайтов, и направила малките си открития, искаше ми се, както вече казах, да напиша нещо за тях, за което, първо, ми трябваше свободно време, посветено само на това, а чувствах и необходимост от един курс из съвременната литературна наука, която чувствително бе мръднала напред от времето на приключилото ми филологическо образование. Така се стигна до следдипломната ми специализация в Софийския университет. За да бъде успешно приключена, трябваше да напиша и защитя дипломна работа.

Логично беше темата й да e свързана с творчеството на Хайтов, но и логично беше тя да е  от обичайната област за избор на тема за специализантите от системата на образованието – методиката на преподаване. Аз обаче  много дръзко и самонадеяно тогава се захванах с литературно-теорeтична разработка – за своеобразието на повествователната форма на „Диви  разкази”. Заслуга за това имаше моят научен ръководител – професор Симеон Янев. И много парадоксално – професор Никола Георгиев;  лекциите му по теория на литературата пред студенти и специализанти, бяха ключ към разгадаване на въпросното своеобразие, а именно негова статия слагаше началото на прословутата дискусия за „Диви разкази”. Нито тогава, нито сега мога да си обясня този парадокс, както и упорството на професор Никола Георгиев през годините да напада тази Хайтова книга.

Откривайки „формулата”, по която са построени „Диви разкази” – след лекциите на професор Никола Георгиев и запознавайки се с трудовете на Айхенбаум, Виноградов и Школовски за сказовата повествователна форма, с Бахтин за Гоголевите „Вечери в чифлика край Диканка” – аз не можех да направя уверено обобщението си за Хайтовата книга, защото 4 от 21-те разкази в нея не се „връзваха” с останалите, просто „стърчаха” в постройката на книгата, а по-право – на „цикъла” „Диви разкази”, абсолютно чуждо и нелогично, всеки сам за себе си; те дори нямаха нещо общо поне помежду си. И тогава ми хрумна да потърся първото издание на „Диви разкази” от 1967 година. Подозрението ми се оправда – в първото издание тези разкази просто ги нямаше. Така беше и във второто, и в третото издание. Едва в четвъртото се появяваха три от алогичните за „дивите” разкази – „Калинкините чанове”, „Козият рог” и „Катерин”, и чак в деветото – четвъртият, „Грях”! Тогава попитах Хайтов защо тези четири разказа, писани в друго време – преди първото издание /”Козият рог”, „Калинкините чанове”/ и много след него /”Катерин” и „Грях”/ са включени в книгата от четвъртото и деветото издание: „Ами художникът и редакторът на четвъртото издание казаха: дай още няколко разказа, та да стане по-яко „гръбчето” на книгата – горе-долу такъв беше отговорът, който получих!
Тоест, все едно някакъв редактор да бе казал на Йовков за „Старопланински легенди”: Абе, я дай още два-три разказа, та книжното тяло да ми се получи по-удобно. Или на Елин Пелин за „Под манастирската лоза”, например.
Да, но „Диви разкази” продължава да се издава все така и до днес – по великото хрумване на оня редактор от четвъртото издание и по удобната за последващите му издатели и редактори инерция...
През 1989 година в сп. „Литературна мисъл” бях го написала не натрапчиво, „под линия”, но сега ще го подчертая дебело. Оригиналните „диви” разкази – т.е. включените в първото издание от 1967 година, са седемнадесет: „Мъжки времена”, „Мерак”, „Когато светът си събуваше потурите”, „Страх”, „Дърво без корен”, „Горски дух”, „Засукан свят”, „Букова глава”, „Ибрям Али”, „Черното пиле”, „Гола съвест”, „Сватба”, „Изпит”, „Пътеки”, „Под свирката на локомотива”, „Дърво за огън”, „Дервишово семе”. С такова съдържание книгата излиза през 1969 година и през 1970-та и представлява идейно-тематично и структурно-композиционно цяло. В четвъртото издание от 1972 година са включени още три разказа: два от „Шумки от габър” /”Козият рог” и „Калинкините чанове”/ и един нов /”Катерин”/. В този вид „Диви разкази” се издава през 1974 година, 1976-та, 1980-та и 1983-та. В деветото издание от 1986 година се появява още един нов разказ /”Грях”/. Четирите разказа разрушават идейно-художественото и сюжетно-композиционното единство на цикъла – „Козият рог” не е сказов; „Калинкините чанове”  издават все още непреодоляното намерение на писателя за „родопски легенди” от типа на „старопланинските”; „Грях” може да застане редом до ранните „Айшовица” и „Магесникът от Брезе”, но не и до „дивите” разкази; по силата на художественото си внушение равен на „дивите” е разказът „Катерин”, но идейно-тематично и структурно-композиционно той си остава механично прикачен към забележителния цикъл от първоначалните 17 творби, написани „на един дъх”, един след друг, в едно и също време, с един и същи подход към прототипните случки и герои!!! /Любке, в „Диви разкази” от първото до третото издание има все едни и същи 17 разказа – „оригинално дивите”. В четвъртото издание влизат за пръв път „Козият рог”, „Калинкините чанове” и „Катерин” – из писмо на Николай Хайтов от 12.04.1989 година.
С текстовете за „Диви разкази” – за хипотетичната ни литературна анкета и за реалната ми дипломна работа, се занимавах през есента на 1988 година, а през пролетта на 1989-та те бяха напълно завършени. Разговорът ни с Хайтов – „Всеки разказ си има своя биография”, бе публикуван в книжка 9-та от 1989 година на сп. „Септември”, а основната част от специализантската ми дипломна работа – „Диви разкази” – творческа история; своеобразие на повествователната форма” – в книжка 8-ма от 1989 година на сп. „Литературна мисъл”. С този текст е свързана и една моя статия от 1996 година, излязла в брой 26 на вестник „Български писател” – „Самопораждащото се литературознание”.

С текстовете за „Диви разкази” – за хипотетичната литературна анкета и за реалната ми дипломна работа, се занимавах през есента на 1988 година, а през пролетта на 89-та те бяха напълно завършени. Разговорът ни с Хайтов – „Всеки разказ си има своя биография”, бе публикуван в книжка 9-та от 1989 година на списание „Септември”, а основната част на специализантската ми дипломна работа – „Диви разкази”: творческа история; своеобразие на повествователната форма” – в  книжка 8-ма от 1989 година на списание „Литературна мисъл”. С този текст е свързана и една моя статия от 1996 година, излязла в брой 26 на вестник „Български писател” – „Самопораждащото се литературознание”.

Всеки от текстовете /без последния – на статията от 96-та/ попътно, в процеса на работата по него, и в окончателния му вид го давах на Хайтов, за да съм сигурна, че следвам вярната посока, тоест, че съм го разбрала така, както и той го е мислил, и че не би желал нещо да коригира. Освен това, неговата оценка – първо и най-вече – беше важна за мен. Избрах две от писмата му, които се отнасят към този момент от съвместната ни работа.

Здравей Любке,

 Съжалявам, че в четвъртък ти така бързо си замина, защото аз смятах след събранието да дойда да се видим и да ти предам ръкописа. Прочетох това твое произведение – може да не вярваш, но с наслада, и пак може да не вярваш – но не защото пишеш за мене, а защото имаш този проклет дар да правиш нещата приятно ясни и да ги обагряш с чувство. Тъй или инак – поздравявам те. Работата звучи като завършена и което е още по-важно – повдигаш апетита ми за онова, което не си написала. Никакви бележки не мога да ти направя, особено в теоретическата част. Но слава богу, проникнах най-сетне /чрез тебе/ в тайните на т.нар. „сказова форма”. Бре че разправии е имало по тази форма, бре че „завързалки”, както моите съселяни биха казали!

Много приятно е документирано изложението ти по зараждането на „Диви разкази” – искам да кажа: на място и с мярка. Тука четивото е очевидно интересно и рефлектира в доста голяма широчина. Изпитах животинско удоволствие от няколкото цапвания по кратуната на доцент Георгиев. Ти май си първата, която го апострофира – това той няма да ти го прости, но явно ти не мислиш да кандидатстваш за професор и тоя сблъсък не те занимава. Ама и колко работа си му хвърлила – ужасявам се! За да туриш една буквичка в „апарата” /”инструментариума”, както професор Генчев обича да го нарича/, си изчела толкова много неща – чудя се как главата ти не се е още размътила, макар че има време и за това, ако речеш да продължаваш в същия дух.

Тъй или инак, сложила си „Диви разкази” на мястото им – систематично, сериозно, с помощта на едно сочно изложение, което прави чест на една такава теоретична работа.

Повече – като се видим.

Пращам ти и отговора на последните въпроси, които си ми задала за „Катерин” и съдбата на недописаните разкази. Мисля, че са изчерпателни, дано да свършат работа за финал.

Друго какво да ти кажа? Завчера се събудих с едно неутолимо желание да почна да пиша един от разказите – „Какво е да си в опозиция”, и все по-често ми идват на талази на талази тъмни тласъци отвътре /вероятно от малкия мозък/ да подмажа изсъхналата ми вътрешна кожа с някакъв мехлем, така че не е чудно отново да пристъпя към разказите в някой незнаен, но както се усеща – близък час.

Е-е, хайде да спирам, че днеска имам и работа по подреждане на снимките за гроба на Левски.

17 декември 1988 г.                                      С привет и целувка:

София                                                                                              Николай

Здравей Любке,

Онова, което приятно ме изненада /повече от първото четене на твоята работа/, е разкриването на „генезиса” на „дивите” разкази като форма и документирането на този процес във времето със съответните извадки, защото при първото четене логическата връзка не беше така избистрена /или пък аз не съм й обърнал достатъчно внимание/. И нещо много по-важно: Нещата, свързани с постройката на „Диви разкази”, са протичали в моето съзнание фрагментарно, импулсивно, без да ги съзнавам в пълния им развой и затова написаното от тебе за този развой направо ме изненада. Излишно е да казвам, че тази изненада е приятна, защото логически е много силно и красиво защитена. Яснотата в тази /пък и в останалата/ част на работата ти е едно от големите й достойнства. И все пак, основното качество в изложението е приятният размах на мисълта, богатата нюансировка в езика, което го прави крайно занимателно.

Интересно нещо е това /не ми се е вярвало, че може да се случи/: неща, които са минали уж през мен, да не са оставили като цяло никаква следа в моето съзнание! Ти като археолог, стъпка по стъпка ги установяваш, зашиваш, слепяваш и констатираш една черно на бяло доказана действителност, профучала през главата ми „на парчета”.

Втората част на работата ти /полемиката с многознайниците като Н.Георгиев/ е още по-силна. Всъщност първата част, макар да съдържа няколко много важни самостоятелни открития, се възприема като въведение към втората, в която излагаш твоята позиция по спорните въпроси и всъщност – за първи път! – даваш едно обосновано тълкуване, скрепено с железни доводи. Това е всъщност чиста проба реабилитация на „Диви разкази”. Спокойно може да се каже /за мене няма съмнение/, че ти първа казваш пълната истина за тази все едно малка или голяма книга.

Особено си права, когато спориш с Никола Георгиев за „безперспективността” и песимизма в моите неща. Но как може, наистина /сега чак ме хващат дяволите/, как може да се оспорва най-очевидното качество на тези разкази: тяхната виталност, вярата им в човека! Много добре си се справила с тази фарисейска „критика” /слагам я в кавички, защото псевдонауката в нея е разголена в най-уродливите й форми/.

Ето и това се разбира, макар между редовете, на твоята работа и мисля, че този момент е особено важен: противопоставянето ти – някъде деликатно, някъде направо, макар и любезно – на влъхвите.

Много съм доволен, пък и добре стана, че всичко това ще прозвучи от върха на моите седем десетилетия. Целувам ръката ти, която е създала 40-те сладко написани страници. /Много е важно сладкото написване и, слава богу, че ти го владееш!/.

И така, да се поздравим с едно отлично свършено дело.

27 юли 1989 г.                                                Целувам те още веднъж:

Яврово                                                                                          Николай Хайтов

Най-интересен момент от тези писма за мен бе оня, който свидетелстваше за абсолютно интуитивното откриване на сказовата повествователна форма от Хайтов и как веднъж напипаният „алгоритъм” е приложен и върху 17-те първоначално написани разкази. Нито по-рано /ако не броим „Към върха”, с който се „затварят” „Шумки от габър”/, нито по-късно той пише разказ по този модел, което е потвърждение на думите му, че творческият миг е уникален и неповторим /”Не е възможно да попаднеш в едно и също настроение два пъти, затова и писаните в различно време неща са тъй различни. Вживееш ли се в един свят – не го изтървавай – това е простичкият извод от опита ми с допълването на „дивите” разкази” – из „Всеки разказ си има своя биография”/. Бях наистина удовлетворена, че хвърлената от мен работа се бе увенчала с безспорен успех /”Ама и колко работа си му хвърлила...”/. От времето на дискусията за „Диви разкази” литературната критика се бе разделила на „научна” и „есеистична”. „Научната” атакуваше Хайтовата книга, „есеистичната” я защитаваше. Аз реших, че „Диви разкази” трябва да бъде обяснена от позициите на „научната” критика, за което Хайтов каза: „Печеливша стратегия – с техните камъни по техните глави”. И така се заех с проучването и изчитането на стотици – не, а на няколко хиляди страници, за да напиша моите 40! Нещо повече – освен всичко от представителите на т.нар. „формална школа” в Русия от 20-те години на ХІХ век /Айхенбаум, Виноградов, Школовски/, Бахтин за Гогол и „Вечери в чифлика край Диканка”, попадайки на изданието „Поэтика сказа”, което проследяваше развитието на сказовата повествователна форма в руската и съветската литература от Гогол през Лесков и Андрей Белов до Зощенка, Шолохов и Шукшин, аз се заех с пълния превод на тази книга, защото тя бе не само сериозно и задълбочено литературоведско изследване, но и написана увлекателно и четивно за разлика от текстовете на нашите модерни литературни анализатори. Не се питах тогава дали би било възможно издаването на този превод, но много ми се искаше да се появи такова изследване и за българската литература. Преводът и до днес си „лежи” сред моите „за бог да прости” трудове, дори набран на компютър. Бих го предоставила безвъзмездно на издател, ако има такъв, който би се заинтересувал от него и издаването му.

Нямала съм нужда нито тогава, нито по-късно от някакво друго признание, и все пак за мен е важна и една друга оценка – тази на академик Пантелей Зарев, /независимо, че някои го определят като „казионен” критик/. През 1990 година бях регионален координатор на Съюза на филолозите българисти за Северозападна България, а той бе председател на този Съюз и при една среща с него ми каза: „Вие наистина сложихте край на дискусията за „Диви разкази”, поздравявам Ви!”. По повод на това проф. д-р Георги Димов, зам.главен редактор на сп. "Литературна мисъл", предложи основната част на специализантската ми работа да се публикува именно там, в списанието на БАН за литература, където бе протекла и въпросната дискусия.
.............................................................................................................................................................

    Посетих за пръв път и Яврово. Разбира се, че ми бе съкровено желание, което достатъчно дълго сдържах, но в един момент реших, че вече мога да си го позволя, да не говорим колко симпатични и настоятелни бяха поканите и намеците на Хайтов за дългото мое отлагане на това гостуване:

Здравей Любке,

  Реших да ти надпиша второто издание на „Хвъркатото корито”, защото е с много приятно оформление. Покрай това – изкусих се да ти драсна няколко реда, ей така, за кеф.

Пиши ми какво ти е разписанието за лятото, къде мога да ти пиша с най-голяма сигурност. Остава ли в сила пощенската кутия и номерът й? Имам намерението да те поканя да дойдеш до Пловдив и от там ще те заведа в Яврово – да го видиш. /Това ще е един опит да наруша пустинната обстановка и да послушаме заедно как вечер лисиците се кашлят и кикотят край моята къща. Снощи ги слушах – заслужава си!/.

Разбира се, ако намериш време да дойдеш, ако не – остава си постоянна задача, все едно дали за Търново, или за Яврово.

За себе си какво да ти кажа? Не съм доволен, но е сложно да ти обясня защо. Нищо не излиза изпод ръката ми такова, че да ми напълни душата. Ето в това е засега основната беда. Превърнал съм се в американска гъсеница – ям наред и сливи, и габерова шума, и букова и не мога да се спра, а за другото ме няма.

Има такива сушави периоди, само не знам тоя колко ще трае. Дали не до края? /Не дай си, боже!/.

Липсваш ми. Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим, а това се рядко случва...

И да ти се похваля нещо: намерих си една книга – „Срещи” от Стефан Цвайг.  Бех я чел 1939 година и сега – отново! Ако я има в библиотеката на Михайловград, намери я и прочети „Уеднаквяването на света”. Надявам се да ти падне сърце на място. Ако не я намериш, ще ти го преснема на ксерокс и ще ти го изпратя.

За сега – това е.

Поднасям ти едно невенче от моята ливада. /Вчера я окосих и сега е като глава на новобранец/.

27 юни 1982 г.                                            Николай Хайтов

с.Яврово

Любке,

Бех ти писал писмо в луксозен плик. Получи ли го? /Питам те, защото не се разбира от писмото ти, че си е стигнало до тебе/. Ах, каква хартия беше!

Идвах в София за четири дена, но не ти се обадих. Не посмях да те разкарвам, въпреки че много искам да си говоря с тебе. А и ти не искаш да мръднеш на изток от тая проклета София. Отчаяна севернячка!...

Днеска ще отида в Смолян при народните просветители /учителите/. Тамошната ти колежка е в пълна моя опозиция, не знам кой и как се е навил да си говорим за езика. Ще ти докладвам – с подробности, още утре, ако се върна жив от този поход към съвременна Византия.

Кадиев ще идва към вас, за среща с учители /каза ми/, завиждам му.

Не само Левски!  Но какво друго?...

                                                                Здравей:

4 септември 1982 г.                                        Николай Хайтов

с.Яврово

Някой пишеше за космическия контраст между замъците и дворците на западноевропейските и руските писатели и българските къщи, под чийто покрив се раждат Ботев и Вазов, Елин Пелин и Йовков, Яворов и Дебелянов. Даже чорбаджийският дом на Вазови бил угнетително, жалко беден и малък... Интересен е този контраст! Заслужава внимание.

Бялата родопска къща в Яврово не е родната на Николай Хайтов – за нея той пише в есетата си ; тази малка бяла къща писателят построява през 60-те години на едно от любимите си места над селцето – срещу любимата от детството му местност Могила, в подножието на връх „Свети Илия”. С каменните стъпала и зидове, с бръшляна и зелените тераси, с мраморната чалма на турчина и римската делва с цъфнали в нея и около нея невенчета – тя е един български дворец в миниатюр /така ми се виждаше на мен/: нюанси от вековете, но най-вече с търсен и намерен дух на българската възрожденска къща, вписана като естествен детайл от релефа на природата. Високата дървена порта, калдъръмчето между каменните плочи зад къщата, чешмата пред нея, стаята с красиво кованата ракла и миндерлъците, с камината-огнище и дървения под, двата старинни часовника на стената, чановете, окачени над огнището, дървените кутели на полиците, иконата на свети Георги от ХVІІІ век, белите халища върху дървените кресла пред камината, изправената в ъгъла стара „действаща” пушка – ето това изниква в съзнанието ми, щом си помисля за Яврово. И великолепната лампа-бижу, която писателят открил на един сливенски таван, заедно с раклата и печката, поставена в стаята с писалището...

Стаята с писалището – съвсем малка; легло и печка, малка полица с книги, цветна фоторепродукция на същия портрет на Левски от кабинета в редакцията на „Родопи”, няколко стари снимки на хора и къщи от Яврово – все такава си оставаше обстановката тук в годините. От прозореца срещу работната маса се виждат Могила и „Свети Илия”, любимата гледка на писателя /- Като седна и се загледам там, съм на моето място!.../ Вторият прозорец и тук, и в другата стая е квадратен и гледа към селото и полето – нестеснявано от никакви рамки, пред очите се разстила цялото Филибийско поле чак до веригата на Стара планина, а под нозете ти са автентичните къщи на Яврово, с тиклите, беловаросани. Седнеш ли на каменните стъпала, полето изчезва и гледаш само едното небе... Тези стръмно отвесни тераси, на които писателят е построил родопската си къща, имат и разкриват наистина неповторима красота.

...Слизам от колата. Пред вратата, отвън, е бай Иван Чачев и аз веднага го познавам. Като ме вижда, спира да цепи дървата, поздравява ме с „добре дошла” и ми отваря желязната порта на външния двор. Заедно с лампата-бижу, старинната ракла, чановете, огнището и „действащата” пушка, за мен бай Иван Чачев е неизменния жив образ от атмосферата на тази къща – с неговото „Колю”, с родопските му манджи и лекове за всичко:

-    Ваню!... Той е като оная торба там – може да не струва две пари за някого, да мирише на муле, но тя е от онова време, което си отива... Той е жива реликва! Може да е прост, пак за някого, но аз с него най-добре си говоря. И после, нали знаеш, аз не искам с мен някой друг тук да се държи изкуствено, че аз съм писател, а ето така, като него – просто, човешки!...

..............................................................................................................................

Четейки дневниците, направиха ми впечатление стотиците страници пътни бележки, някои почти завършени като пътеписи, както беше например за Беломорието и Света гора /над 150 страници в дневника от 1975 година/. Като четиво и бъдещи книги, те ми бяха най-интересни. А и, както казах, трябваше им много малко, за да бъдат завършени. Не знам как, но Хайтов се съгласи и наистина доста последователно започна да отделя време и да ги вмъква за редактиране и дописване между работата върху някакви поредни текстове за гроба на Левски и споровете около него. Грубата редакторска работа с изваждането им от дневниците извършвах аз, после той ги редактираше и ги даваше на машинописката, с която работеше, след което ми предлагаше да прочета редактирания вариант, някои страници претърпяваха втора и трета редакция. Но, общо взето, „Светогорски записки”, а след тях и „Африкански записки” станаха готови с една негова основна редакция, защото местата, за които разказва в тези две книги, го бяха силно развълнували и впечатлили, нахвърляното в черновите, непосредствено след пътуванията, си беше почти готово, задъханото  писане си личеше от отсъствието на препинателни знаци, главни букви, прецизна историческа и географска фактология. „Светогорски записки” излезе през 1987 година, „Африкански записки” – през 1988-а.

Обемът и качеството на тези текстове - пътеписните, изповедният им характер ме накараха да се замисля за работа с тях и да им дам приоритет пред останалите. Започнах да попълвам личната си сбирка от такива книги, както вече правех и с различни дневници, да я чета и препрочитам. Самата българска литература е с много богата пътеписна традиция и високи нейни образци, за мен беше приятна професионална провокация да потърся мястото на Хайтов сред тях. Но преди да се спра на това, какво още успяхме да направим по темата с пътеписите, ще ми се да споделя нещо друго, което може да не прозвучи убедително за някого, но аз съм убедена в него. Става въпрос за литературната критика, значението й за литературния процес и в частност - имаше ли тя някакво въздействие върху Хайтов.

Казвал е не веднъж и е писал, че книгата сама работи за себе си и че ако трябва авторът да я брани с пушка в ръка, то това ще са безплодни усилия, тъй като такава книга, така или иначе, е обречена. Но също така той ми говореше колко жалко е, че един Вазов е трябвало сам да пише под чуждо име „отзиви” за своите пиеси и колко безнадеждно е да се очаква, че българската критика един ден ще се извиси до призванието си. Разбира се, приемаше автори като Ефрем Каранфилов, Симеон Султанов, Кръстьо Куюмджиев, но ги смяташе за талантливите изключения, по призвание, със съвест и мисия в изследването на литературата, а мнозинството „критици” – за амбициозни или комплексирани бездария, поради което стръвно озлобени към таланта; в по-добрия случай за скромни дарования; и, най-трагичните, за обслужващ и услужлив идеологически слугинаж. Харесваше много книгата на Искра Панова „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа”,  която  му бях подарила. 

Тези наши разговори – за критиката, и как се захвана той с „Мексикански записки”, след излизането на двете споменати по-горе  пътеписни книги /за Света гора и Беломорието и „Африкански записки/, но всъщност по-точно след някои „критически” отзиви за тях, ми показаха, че няма писател, който да е напълно безразличен към критиката, че тя по един или друг начин влияе на всеки. И когато е преднамерено и грубо злонамерена, това въздействие е негативно, дори върху един Николай Хайтов. Какво имам предвид?

В Дневника от 79-а година /оригинала/ бележките за Мексико са около 60 страници, а в специалната папка, която Хайтов им направи, след като беше започнал да работи по бъдещата книга „Мексикански записки”, тези страници достигнаха 170. Какво беше добавено към спонтанно записаните преки впечатления? Това личи от един негов отговор в разговора ни за пътеписите, публикуван в кн. 7-8 на списание „Летописи” от 1993 година – от вестници, списания и книги – всичко за Мексико: мексиканското земеделие, царевицата и мексиканците, пазарът на Охака, мексиканското село, вулканите, кактусите, петролът и Мексико, кризите и дълговете и т.н., и т.н. Не че този подход го е нямало при „Светогорски записки” и „Африкански записки”, но мащабът на проучването и събирането на текстове с характера на горните направо беше несравним. И ако „Мексикански записки” бяха изоставени „за по-късно”, не беше само поради „Гробът на Левски”, а и заради досадното и отегчително лутане из информацията и другите за Мексико и трудното й „връзване” с Хайтовите лични впечатления и спонтанни записки. По-късно, в разговора ни за пътеписите, аз вмъкнах един специален въпрос, защото исках да проверя личното си наблюдение, и отговорът бе именно очаквания от мен: „Напълно съзнавам колко е полезно предварително да се подготвиш за пътуването или, както Вазов се е изразил, да се „въоръжиш” „с всичките възможни сведения”. Но тогава се губи доста нещо от изненадата, от смайването, слисването при срещата с нови, нечути и невидени неща в страната, където пътуваш. А изненадата за мене е особено важен момент, в крайна сметка тя е, която емоционално ме „взривява”, разпалва въображението ми и ме пленява…”. Единствената предварителна „подготовка”, която при Хайтов е градивна, е срещата - назад във времето - с „крале на перото”, „навеи от литературата и историята”: „Моето желание да пътувам е свързано преди всичко с интересите ми към историята и литературата”. Още много интересни признания  прави Хайтов  в разговорите ни за пътеписите, както беше и с „Диви разкази”, и след всяко тяхно препрочитане си мисля колко бе важно да довършим с него тези разговори, с или без височайшата санкция на надзорниците от БАН!...

За да стане по-ясно за каква „критика” говоря след излизането на „Светогорски записки” и „Африкански записки”, ще си позволя да цитирам мой текст, изпратен като ”читателско мнение”  до един „информационен седмичник за книгата”, наречен „АБВ” – имаше такъв през 90-те години. Надявам се да се разбира, че не съм запазила въпросния „критически” текст, за да цитирам него. А моето „читателско мнение”, естествено, не беше публикувано. Но... ето го:

До Редакцията на вестник „АБВ”                                   

ЧИТАТЕЛСКО  МНЕНИЕ

Пред мен е брой 11 от 13 март 1990 година на в.”АБВ” – „информационен седмичник за книгата”. Не съм от редовните му читатели – винаги съм предпочитала сама да избирам книгите си и винаги мнението ми за тяхната стойност се е формирало независимо от „оперативната” и всякакъв друг род критика. Но вниманието ми е привлечено от заглавието на първа страница „С Хайтов на път. „АФРИКАНСКИ ЗАПИСКИ” – пътепис или...?”. Решавам, че в материала ще открия мнение по въпроса, който ме интересува: за жанровата специфика на Хайтовата книга – изминало е достатъчно време от излизането й, за да ни поднесе вестникът и едно по-задълбочено становище за художественото й своеобразие. /Нима Седмичникът вече успява да надхвърля предназначението си за проста информация в толкова положителна посока!/.

Но още от първите редове ми става ясно каква максималистка съм в очакванията си и колко далече съм от истината в конкретния случай – двете публикации се оказват тромаво „интелектуално” остроумничене на „тесни специалистки”, на които ни за миг не им идва на ум, че пишат за художествена литература; най-същественото от „информацията” е, че едната, „арабистката”, е имала щастието да бъде две години в Египет, а другата, предполагаема „географистка”, знае английски и френски език едновременно /представете си!/ за разлика от Николай Хайтов, автора на „Африкански записки”.

Случаят е банален, както се казва, до болка познат. И все пак – аз, читателят, който се абонира или си купува тези вестници – имам правото на мнение, нали?

Година и половина измина, откакто „Африкански записки” се появи по книжарниците. И ето, че днес „Седмичникът за книгата” ни „информира” за нея. Но как? Чрез една арабистка и една географистка, които не са видяли нищо друго в тази книга, освен пет или десет неточни географски названия и дължината на Суецкия канал, която също не била вярна!

Аз, читателят, искам да ви кажа, че когато ме интересува дължината на Суецкия канал и разстоянието между пирамидите на Джосер и Хеопс, както и наименованията на щатите и административните им центрове в Нигерия – изобщо подробности от историята и географията на Египет и Африка – обръщам се към съответната специализирана литература и авторитетите на науката в тези области. При това – непременно до два-три, а и повече източници, за да засека истинността на данните, тъй като съм установила още в студентските си години, че разминаванията при отделните автори са нещо по-скоро обичайно, отколкото изключение.

Но ако искам да почувствам духа на Африка – нека ме простят арабистката и географистката, - но в случая аз ще се доверя на Хайтов. Хайтовата книга не е учебник по арабистика, нито по география. Но Хайтовата книга е художество! И мен, читателя, тя ме привлича като художество. Към нея посягам, защото вече съм била „на път с Хайтов” и защото искам именно с този писател „да се вживея” в нещо, което е преживял самият той. На този писател аз вярвам, вярвам на „вживяването” му. И очевидно това е така не само с мен, а и със стотиците читатели, изкупили за броени дни и трите му пътеписни книги. /Нека се опита предполагаемата географистка да извини издателство „Народна младеж” – все пак нейното мнение си остава „гледна точка”, която интересува единствено в.”АБВ”, а издателство „Народна младеж”, на този етап, не обслужва в.”АБВ”, а своите читатели/.

Та, за разлика от арабистката, за която откровенността на Хайтов в тази книга е „неособено интересна”, аз съм сред стотиците почитатели на писателя, на които с него им е интересно. И ще продължавам да му вярвам, и ще ми е все така интересен, въпреки многоученото несъгласие на сто арабистки, на сто географистки и сто седмичника за книгата като „АБВ”!

Аз, читателят, когато чета в.”АБВ”, се надявам да получа компетентна информация за книгата: ако тя представя научната литература, интересува ме – на първо място – нейната научна стойност; ако е художествена, интересува ме – преди всичко – нейната художественост, явление ли е за литературния процес, или е само по-малко или повече добро четиво.

Смея да твърдя, че нито с представянето на „Светогорски записки”, нито с представянето на „Африкански записки” в.”АБВ” бе на равнището на компетентността. Затова пък бе на равнището на недобронамереността, което никак не му прави чест!

И накрая, за сведение на арабистката, а и на в.”АБВ”, определението за пътепис от Речник на литературните термини /ползва се от ученици/ и от Теория на литературата, автор П.Зарев /ползва се от студенти и специалисти/:

„Художествена проза, която разкрива непосредствени впечатления и преживявания от пътешествия... Основното в този литературен вид е впечатлението и преживяването...” /Речник на литературните термини. Второ преработено и допълнено издание. София. Изд. „Наука и изкуство”, стр.748/;

„Пътеписът е... повече личен, по-субективен е от очерка, макар да е също познавателно-информативен. Ако очеркът е обективно-повествователен, то пътеписът е лирично-изповеден..., той е израз на чувства, на лирически и философски вълнения, осъзнаване на времето и на неговите проблеми чрез промяната на впечатленията...” /Теория на литературата, том І, П.Зарев. София. Изд. „Наука и изкуство”, 1979, стр.365/.

15 март 1990 г.                                                           Любка Захариева

Както става ясно, подобен „отзив” беше излязъл и за „Светогорски записки”, негов гвоздей-аргумент бе авторовото „Ватопед”, когато то било „Ватопеди”! Отговорът на Хайтов за този вид „критика” и ”оценка” беше лаконичен: „Грешките /фактологичните/ са фатални за пътеводителите, не за пътеписите”, „Пътеписът е една епична изповед, а не пътеописание”. Използвах тези негови думи за наслов на нашия разговор за пътеписите, публикуван в сп."Пламък" 1990 г. /част първа/ и сп."Летописи" 1993 г. /част втора/.

Между първата част на този наш разговор за пътеписите и втората част, в окончателния й вариант, изтекоха почти три години! / І част – август 1990 г.;  ІІ част – април 1993 г./ Едно – заради „Гробът на Левски”, и второ – заради работата ни с дневниците и изваждането от тях на пътеписните текстове. Папката за „Мексикански записки” /за която той говори в началото на разговора ни/ Хайтов сам изготви, а с родопските пътеписи се захванах аз. Очертаха се две групи текстове – едните за пътувания и срещи с хора от различни места и селища на Родопите и другите, за неговите разходки и излети из околностите на Яврово. Озаглавихме ги с насловите, както се появяваха в дневниците му – „Родопски пътеписи” и „Край село” /микропътеписи/ - няколкостотин страници, доколкото си спомням около 500. Както „Мексикански записки”, така и тези две „родопски” книги Хайтов не успя да завърши! Ненаписана остана и замислената пътеписна книга „По света”, в която той искаше да събере по-кратки като обем пътни бележки – за Ливан и Сирия, за Израел, за Англия, ГФР, Швеция и Финландия, за Испания, за Македония и Черна гора, за Полша, за Кипър, Гърция и Турция, за Бразилия, Уругвай и Аржентина... Казвам – „по-кратки”, но те съвсем не бяха толкова кратки; около 40 страници за Турция, отделно от тях повече от двайсет за Цариград, по 25 за Испания, за Черна гора и Македония, около петдесетина за Швеция и Финландия и още толкова за Монголия. Правя тази справка по бележките към първото издание на „Дневник книга трета и четвърта” /ИК „Земя прес”/, за да съм точна. Но, разбира се, не съм изчерпателна. Сам писателят казва в края на І част от разговора ни за пътеписите: „Имам около две хиляди страници пътеписи за онези 22  страни, в които съм ходил”. И продължава: „с времето една мисъл все повече ме занимава – дали би трябвало да ги разширявам и облагородявам? Няма ли да е по-добре да си останат в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно – докато впечатленията ми от пътуването са били горещи?...”. Той много се изкушаваше от такъв вариант за книгата „По света”, дори и в писмо ми го написа, аз не се изказах по този въпрос, защото си мислех, че донякъде е повлиян от „критическите” построения на в.”АБВ”, но ще продължи да работи  върху „Мексикански записки”, ще ги завърши и след това ще се захване и с „По света”. Пък и се бях убедила, че при осмислянето и окончателното писане, вече за издаването в книга на записките „на коляно”, той обогатяваше текста много малко с географски, исторически и други сведения, взети от справочна литература за съответната страна, но затова пък много повече със свои оригинални и неповторими разсъждения, в неповторима художествена форма, където се криеше и въздействието на пътеписните му книги. Именно в тях бе  епичната  изповед, която щеше да отсъства, ако аз или който и да е друг свърши само някаква редакторска работа, та макар и да е тя най-прецизната. Щях ли аз или някой друг редактор да изведе текста от записките „на коляно” до тази висота и  онази „ода за дребулиите”, за която – както и за несъстоялите  се пътеписни книги – днес само можем да гадаем и предполагаме какви щяха да бъдат: като „перуанските”, „светогорските” и „африканските” записки, или по-различни, още по-вълнуващи... 

Иска ми се да напиша, Любке,

„Ода за дребулиите” – за дребните неща, които разкриват хората и народите. Но се уморих...

 Изпращам ти току-що написаното, без да го коригирам и редактирам. Ти го „насечи”, ако трябва, свържи го с твои въпроси, за да стане по-динамично като форма, задай, ако е потребно, още въпроси и ми ги прати. И – извинявай, че закъснях с изпращането на тези бележки...

Една идея: какво мислиш ти за това, да събера пътеписите, да ти ги изпратя, като си свършиш работата с Дневника, дори само да ги прочетеш и ми кажеш дали пък не бива така, „от майка родени” както са, да ги „вържа” в една книга. Между другото, тези дни си написах пътните бележки от Бразилия, Уругвай и пр. /Латинска Америка/, от Израел и Либия. Набързо го направих, нескопосно, но го направих.

Съветваш ме да пиша: връща се постепенно желанието ми за работа, дано е за добро...

12 август 1990 г.                                                 С целувка:

Яврово                                                                              Николай

 „Който има ухо, да чуе” бе последната авторска книга на Николай Хайтов. Броени дни след нейното излизане той чу невероятната си диагноза – „левкимия”, в чийто естествен произход аз никога не повярвах. Ако не сте чели втората част на „Предизвикани изповеди”, тоест „Който има ухо, да чуе” – прочетете я! Това е безпощадна обвинителна реч пред съда на историята за вечни времена, с потресната картина на невижданата преживяна катастрофа от България след 1989 година, с имената на фарисеи и майкопродавци в цялата им уродлива същност, на дребни и пресметливи душици, минаващи и до днес за „демократи” и „дисиденти”, на повратливи тарикати и страхливци, способни на всякакви врътки в името на ситото си и безметежно живуркане. Това е текст, излизащ извън значението си само за България с анализа и обобщенията си за онова, което се случи в Европа и света след падането на Берлинската стена и разпадането на СССР, с цитирането на европейски и американски политици и анализатори като доказателство на собствените тези и твърдения.
През годините името Николай Хайтов се беше превърнало в институция. Като такова то можеше да бъде понесено – у нас и от външните ментори на „демократична” България – само ако не слагаше прът в поетия „евроатлантически” път от „левия” и „десния” наш „елит”, здраво сплотен и единен в убеждението си, че именно в новите „евроатлантически ценности” е залогът за неговото добруване и оставане на власт. Текстове като „Който има ухо, да чуе” не трябваше повече да се появяват. Народен трибун като Хайтов – истински и неуправляем, бе крайно време да изчезне.
Още някъде в началото на текста там, във втората част на „Предизвикани изповеди” от страниците на „Зора”, Хайтов споделя, че – слава Богу, все още у нас има свобода на словото. Да, имаше, макар че за личности като Хайтов, нямаше как да им я отнемат. Но за всяка истинска свобода, винаги има риск да я платиш с живота си... В случая невинно и недоказуемо – като ти спретнат една „левкимия”, например... Този мъж можеше да умре единствено от разрив на сърцето, не и от някаква си тиха и кротка левкимия! Но може би тя бе нужна на отмъстителите – да се радват на бавното му гаснене, да го видят слаб и умиращ, очакващ смъртта. Не мисля обаче, че останаха удовлетворени – до последните дни, способен все още да излиза навън и да се движи сред хората, той остана изправен и спокоен. Запечатила се е неизлечимо в съзнанието ми издължената, отслабналата му фигура в бежовия шлифер, когато в късната есен на 2001 година, след първото му по-дълго залежаване в Правителствена болница, се срещнахме пред БАН – отиваше там на заседание, или пред Полиграфическия комбинат – за да се качи до „Зора”. Лицето и очите му бяха неземно спокойни. И само една невиждана, неописуема тяхна замисленост и сериозност, издаваше, че гледа Смъртта, но нямаше и следа от паника или страх... Беше си НИКОЛАЙ ХАЙТОВ.