НИКОЛАЙ ХАЙТОВ: „ВСЕКИ РАЗКАЗ СИ ИМА СВОЯ „БИОГРАФИЯ"

- В разговор за тайните на писателското майсторство казвате: „Всеки разказ си има своя биография. Разказът „Към върха" има своите живи прототипове в Девин...”. И обяснявате как се ражда идеята за „Айшовица” и „Към върха”, „Дърво за огън” и „Дърво без корен”", споменавате и за „Дервишово семе”".
На 11 юни 1960 г. в Дневника си сте записали: „Някои бележки върху това, как са възникнали идеите за разкази - написани и ненаписани. Това е полезно за по-пълно определение на т. нар. „вдъхновение”. Следват бележки за „Калинкините чанове”, „Барабанчикът”, „Магесникът от Брезе” и за още някои, но не и от „дивите” разкази (с изключение на „Калинкините чанове”).
Добре ще бъде, ако има такъв разказ и за останалите заглавия от „Диви разкази". Или моят първи въпрос е: Каква е „биографията” на всеки един от „дивите” разкази? Как възниква идеята за разказа? Кои и какви са прототиповете на героя и на случката?
- През 60-те години ходех от време на време през летните месеци на палатка в Родопите по за десетина-петнайсет дена. Мисля, че беше през 1961 година, когато прекарах около две седмици в местността Чурал - един затънтен пущинак. През тази местност всеки ден преминаваше един овчар със стадото си, казваше се Шабан Манчика от град Девин, около шейсетгодишен, черноглав, с войнишко таке на главата (плячка от Втората световна война). Казах му веднъж да не прекарва овцете през лагера, защото по това време спим, и по този повод завързахме разговор. Дума върху дума, дойде ред да ми разкаже за участието си в кражбата на една мома за негов познайник от Девин, а после и за кражбите, които бе извършил той след това за себе си (последната - като вдовец на петдесет години).
Още на другия ден възстанових по памет разказа на Шабан, като прибавих и някои измислени от мене моменти, които го драматизираха. Този текст влезе в моя дневник и отлежа там около пет години, преди да напиша окончателно разказа „МЪЖКИ ВРЕМЕНА” през 1966 година.
Какво добавих към прототипната случка? Обогатих я с някои подробности, които усилват драматизма при преминаването на реката например, при отвличането на момата от нивата, сцената с търкалянето по тревата, когато остават сами, нейното самопризнание, че го иска, и особено влюбването на Шабан в похитената мома. От този момент възниква и вътрешният сблъсък в душата му: да я вземе или да я води за другаря си, който му е платил. Целият финал оттук нататък е измислен. В прототипната случка момичето го бяха просто завлекли и набързо оженили в Девин.
При подобни обстоятелства се зароди идеята за разказа „МЕРАК", само че тук тласъкът дойде не от случка, а от гледаната на място оригинална сцена на овнешка любов при изкуствено осеменяване в една родопска кошара край с. Чуреково, Девинско. (Бях изпратен в командировка от в. „Кооперативно село” около 1957 г. да напиша очерк за родопски овчари и така попаднах при овчарите-осеменители). Слиса ме нежността в отношението на мъжкото към женската. Това беше силно преживяване, което ме накара дълбоко да се замисля върху поведението на мъжете, когато се любят, за грубите им обноски, липсата на нежност, проявите на бруталност и често пъти - на насилие дори в брачната любов. За липсата на култура и човещина. Всичко оттук нататък бе измислено без особено усилие. И самият аз се усещах като уловен в престъпление. Оттам дойде и вътрешният драматизъм в разказа.
Имената на главните герои в „Мерак” са измислени - Юмерът (Мерко) и чичо Каню. В тях вложих много от собствените ми впечатления. Превъплъщавах се ту в единия, ту в другия.   
„КОГАТО СВЕТЪТ СИ СЪБУВАШЕ ПОТУРИТЕ” възникна като идея в Асеновград около 1961 година. Разпитвах един възрастен обущар - бай Коста Патера, за станимашките (асеновградските) занаятчии, което ми трябваше за историята на града. И току се отплесна бай Коста да ми разказва как новите гумени цървули на времето му „изяли главата”, т.е. поминъка, и преминал към други занятия. Моя измислица са по-интимните моменти в тази история - оженването на Коста за видна мома, недоволната нейна майка, която гледа на брака й с Коста като на нещастие, и дивото желание на Коста да докаже на тъщата, че е достоен за дъщеря й. Всичко това подкара разказа към един вътрешен драматизъм и повлече нови измислици: давенето в реката и други. Всичко за бирата и кебапчетата бе също моя „добавка”, пожарът в чаршията - също, и т.н. Оставих си тука и името на главния герой - Коста, толкова беше симпатичен тоя мой прототип.
„ СТРАХ” е изцяло измислен. Прототипното в него е образът на старшия горски Порязов от родното ми село. Имам и едно мое сходно изживяване като лесничей през 1949 година в родопското село Стоманово. Замръкнах там на път за Лесичевското горско стопанство през зимата, снегът стана много дебел и трябваше да пренощувам в селото заедно с коня в една изоставена къща, където се посрещаха селските гости. Когато си легнах в голата стая, вече заключен, нещо похлопа, после се повтори, потрети - да не разказвам подробно. Проверих прозореца, вратата - нищо обезпокоително нямаше, но когато отново легнах, тропотът над главата ми се повтори. Извадих револвера, готов да стрелям, но малко по-късно разбрах, че хлопането идваше от дупката за кюнеца на печката, която не бе сложена. Бе залепена с вестник, при духването на виелицата отвън се беше поотлeпила и похлопваше. Освен това, покойният бивш училищен инспектор от Асеновград Стойчев беше ми разказал за едно свое пренощуване в някакво родопско село, близо до джамията, и за появяването през нощта на един борсук. Претопих ги тези неща в собственото изживяване, като и тук домислих необходимите за усилването на атмосферата подробности - случката с погребението и т.н.
Името на героя - Порязов, е на действителен старши горски от родното ми село - строг, изпълнителен мъж и сладкодумен разказвач. Неговото име много ми помогна в писането на разказа, защото непрестанно си го представях как изглежда: с блеснали очи и едри зъби, как ръкомаха и се кълне, че ти е казал самата истина.Напълно разбирам онези драматурзи, които решават да пишат роля за определен актьор. В случая стана и с Порязов нещо подобно. Написах разказа повече заради него, отколкото заради мене, като претопих себе си в него (като изживяване).
- Мопасан има един разказ със същото заглавие - „Страх”. Дали бяхте в негласно съревнование с него, когато пишехте Вашия разказ „Страх”? Имам предвид, че в един по-ранен период - 1957-1958 г., когато пишете първите си разкази, неговото майсторство и Ви обезкуражава, и Ви предизвиква.
- Не си спомням този разказ на Мопасан, абсолютно ми е изличен от паметта, ако съм го чел. Не може и дума да става за съревнование с Мопасан, когато съм писал моя „Страх”. (За да има съревнование, необходимо е съзнание с кого и за какво се съревноваваш.)
- Да продължим с раждането на замисъла за останалите „диви” разкази.
- „ЗАСУКАН СВЯТ” възникна при едно друго летуване в Родопите, около 1962 година, но не в Чурал, а в друга местност - Айванлии, където вечер при огъня идваше един беглец от ТКЗС - бай Милю. Беше сдържан, мълчалив човек, но пийнеше ли една ракийка, отваряше се на приказки и започваше да разказва за разправиите си в ТКЗС-то, за домашните бъркотии на синовете му (единият си беше подпалил къщата) и т.н. Чух от него за патилата му с един „търговец", всъщност диверсант, нанизах след това няколко сходни други случки, за да изведа идеята, че светът е непознаваем и не се знае кое е за лошо и кое - за добро. За целта измислих и подходящо начало на разказа - опитите на майката на Миля да го умъртви, докато е била още бременна, и последицата от това за неговото погрозняване, което по-късно се оказа, че е най-големият му в живота шанс.
Зная от опит, че не количеството измислици или добавки към прототипния разказ решават успеха му: единствено важно е качеството на измислиците, в каква степен те го обогатяват и осмислят прототипната случка по нов, понякога неузнаваем начин. Макар да са малко по количество, те могат да придадат друг смисъл, философия и звучене на нещата, да постигнат необходимите художествени обобщения. В „Засукан свят” имам много домислени епизоди, защото верижният строеж на разказа го изискваше.
Много по-малко житейска истина има в разказа „ГОРСКИ ДУХ”. Някой нещо беше ми загатнал (записал съм го в дневника) един горски, помак, който си обичал толкова много кокардата и фуражката, че дълго не я давал, след като го уволнили. Аз измислих всичко останало, като вмъкнах в повествованието фрагментарни впечатления от други горски произшествия. В този разказ описах собствения си порив. Героят съм аз. От Метко взех само фуражката с кокардата. Баладичното нарочно потърсих: зная от опит, че загадъчното в една случка винаги я „разширява”, като предизвиква въображението.
„БУКОВА ГЛАВА” е написан по действителна случка, пак обогатена. Онова, което описвам в него, се случи в село Добралък, около 1963 година. Героите имат свои прототипове, изцяло измислен е само финалът.
Подобно е положението с разказа „ГОЛА СЪВЕСТ”, изграден върху случка, която ми разказа Александър Панайотов от същото село Добралък, който е и прототип на героя от този разказ, оставен с оригиналното си име. И тук, както обикновено, удължих историята с нови епизоди. Накарах героя Панайотов да продължава да се съпротивлява (искаше ми се да е така). Измислен е епизодът с опита да го убият и прогонят и, разбира се, с финала - погребението на Сговора.
Докъм средата на разказа се придържам към прототипа, след това изцяло го измествам.
В „ИБРЯМ АЛИ” истинското е, че един бивш разбойник-помак, който върлувал преди Балканската война в Средните Родопи, се бил оттеглил в Турция по време на войната, като предварително заровил на българска земя едно бакърче с лири. След войната се връща преоблечен да си прибере имането, отбил се в Чепеларе да нощува, вечерял в гостилницата, а там го познали и на другия ден го причакали и го убили от засада. Но това е само повод за написването на разказа, който е всъщност изцяло измислен.
Малко е и основният материал, вграден в разказа „ИЗПИТ”. В село Манастир един възрастен кацар беше ми разказал какво патил с една поръчка за необикновена каца - „колкото широка, толкова и дълбока", как я закарал в едно съседно помашко село и му я платили. Имало едно-единствено усложнение, че купувачите останали недоволни от дървените обръчи. Всичко останало около тая каца е рожба на въображението.
- Всъщност Вие вече сте разказвали за ролята на прототипа при разказа „Изпит" - в едно интервю за алманах „Зорница".
- През 1961 г. написах история на село Манастир. (Аз съм написал историята на Асеновград, на Девин, на Смолян, на моето родно село Яврово). В село Манастир отидох при един кацар. Попитах го как прави каците, а той ми отговори: „Лесно правя каците, лек ми е занаятът, ама идват халосани хора, не знаят какво искат. Онзи ден идва един и настоява да му направя каца - да събира 300 оки извара и да може да я изгребва с ръцете. Не си прави сметка, че като я закара в село - ще му се смеят на кацата, та махни на кацата, ами и на мене”.
Това ми се оплака кацарят. След това се разделихме, тръгнах си аз по пътя, върнах се в София, но неговите думи останаха в ума ми. Взех да си довъобразявам какво ли ще стане, когато оня, с широката каца, я закара в село, и така, малко по малко, измислих разказа „Изпит”.
Думите на кацаря в случая изиграха ролята на тласък. Те ме накараха да си представя работата с тази необикновена каца по-нататък. Ето повода за написването на този разказ.
- И от тогавашния, и от днешния Ви разказ очевидно е, че изходният материал е бил малко.
- Така е горе-долу и с „ ЧЕРНОТО ПИЛЕ”. Бай Коста Патера от Асеновград, за когото стана дума, ми разказа, че на чаршията, когато той бил там обущар, в един от дюкяните имало кафез със скорец, който при свирукането запирал воловете на преминаващите по улицата селяни и ставало голям джумбуш. Това беше достатъчно като емоционален тласък за написването (по-късно) на разказа.
За „КОЗИЯТ РОГ” съм писал (не си спомням къде), че се „подкваси” от едно само изречение, прочетено в списание „Поборник-опълченец”, издавано в Русе в началото на века. Пишеше за някой си Ангел войвода, че се крил в колибата на „Хайдут Мария и Караиван”. Нищо повече, но оттам започна едно непрестанно връщане към тази Мария и Караиван и непрестанни въпроси: защо тя е наречена хайдутка, а той не е, мъж и жена ли са били, брат и сестра, или забегнала влюбена двойка, и особено това - защо тя е хайдутката, а не той? И лека-полека почна процесът на измислянето: първо с това, че озлочестеният Караиван е бил сакат, не е могъл сам да отмъсти, та решава да направи от малката си дъщеря мъж-отмъстител.
С измислянето на епизодите не се затрудних: нашата история е пълна със случки на насилие и отмъстителство. Има отработена, както се казва, „технология”. Намерих и основния вътрешен сблъсък у Караиван в противопоставянето на желанието за мъст и бащината обич към момичето, завършил в полза на отмъщението. И т.н.
Аз съм действащото лице в разказа отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария.
Разказът „СВАТБА” също има в основата си една случка с мома, която пристанала на момък от друго родопско село, въпреки желанието на родителите. Станало нужда да я търсят в другите махали, като викали по върховете: „Абре хе-е-е-е-й, крушовци, има ли там нашо момиче, бре?” Много ми хареса викането. След това нещата се навързаха с въвеждането на нов герой - чичото на годеника, Селим, появяването на любовния триъгълник, сблъсъкът с хората на Ахмед ага, бягството на момичето пред лицето на „врага” и т.н.
В прототипната случка родителите бяха открили момичето, бяха си го взели, натупали и - толкоз...
При този разказ, както и при другите (вижда се това от дневника ми), често съм се връщал към всяка от възникналите по един или друг случай идеи и съм ги обогатявал и домислял с една или друга чертица, с една или друга връзка или развръзка. Това отлежаване продължи около пет години.
Разказът „ПЪТЕКИ” е построен също върху истинска слука, оставих и героя с истинското му име - Влашо. Този човек наистина правеше безплатни пътеки около Асеновград. Срещнах го, обядвахме заедно, говорихме. Казаното от Влашо бе малко и пестеливо. Той не бе имал среща с директора на пътищата и за него изобщо не стана дума, нито го бяха срещали туристи, да му искат легитимацията и пр. Но от малкото, което чух от този човек, аз направих „отливката” на няколкото други, измислени от мене епизоди, свързани с героя от „Пътеки”.
Идеята за разказа „ПОД СВИРКАТА НА ЛОКОМОТИВА” дойде след едно посещение при престарял антифашист от асеновградските села, който живееше последните си години. Сърдечно болен, с високо кръвно налягане, побелял, грохнал и с една болка в душата: бяха го нарекли негови другари при среща с ученици „капитулант". Вече не излизаше нито на двора, нито по улицата, за да не го сочат с пръст. А целият му живот беше преминал в мъки и тегла за „идеята”. Представих си какво му е на този човек - слаб да се бори, омаломощен от една чудовищна несправедливост; какви отношения бяха настъпили в семейството му. И така написах разказа.
В повечето от случаите, за които говоря, прототипната случка даже не би могла да се нарече „основа" на последвалия разказ, а стимул за неговото написване. Животът предлага много епизоди,  малко са идеите, които могат да бъдат вложени в тях. Епизодите са хиляди, а основните идеи, около които се върти изкуството - може би само няколко стотин.
- Остана разказът „КАТЕРИН”. Нима наистина е имало куче с такова име, Катерин?
- Имаше.
На 19 юли 1968 година дойде у дома, в родното ми село Яврово, козарят на съседното село Лясково - Ангел Шингалов, да ме пита искам ли кози тор за моята градина. Поканих го до огъня вън на двора, почерпих го и стана дума откъде има толкова много тор (предлагаше три камиона), а той ми разказа, че от дълги години е козар и в момента продължава да пасе селските кози. Позачекнах го на тая тема и почна разговор за вълците и козите. Беше ми интересно да го слушам как си служи ту със стари, диалектни, селски думи, ту с нови, как ги свързва и смесва. Думата „протежение” (за разстояние) той изговаряше като „протеже”. Вместо „малък бях”, казваше „маловръстно бях” и т.н., но сладко приказваше, с въображение. Спомена ми за едно от неговите кучета, Катерин, как се „вдивило” на стари години, та се наложило да го застрелят. Не бях чувал име на куче Катерин. Хареса ми още като го чух за първи път, защото е необичайно за име на куче и освен това много е звучно, с леко ироничен, хумористичен пълнеж. Не само го запомних, но веднага ми подейства на въображението и още същата вечер, след като се наприказвахме с Ангел, започнах да замислям разказа. Свързах „подивяването” на кучето, което разкъсало една овца, с недохранването му от стисливия стопанин и оттам - с проблема за храненето и прехранването (и в живота, и в разказа) - един от вечните проблеми, фатално свързан с поведението и на човека.
Ангел не казваше, че „наблюдавал" кучето, а го „съблюдавал” - това даваше допълнителна прелест на разказа. Когато някой ми разказва, винаги ми е скучно, ако изложението е грамотно и гладко. Стилистичните и граматичните грапавини галят ухото ми и много по-силно въздействат на въображението ми, не мога да обясня защо.
(Спомням си точно датата на разговора ми с Ангел Шингалов, защото записах част от него в дневника.)
- Нека припомним какво казвате за останалите четири разказа:
„В моята практика, колкото и скромна да е и по време, и по дело (както стана вече дума), случвало ми се е да написвам разкази в една или друга степен измислени, а също така и разкази със свои живи прототипове, изградени върху някаква действителна случка. Такъв беше случаят с разказа „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”.
Тая случка аз отколе знаех, но дълго време не направих от нея разказ. Защо? Защото за да се превърне в разказ една случка, не е достатъчно в нея да има мъка и любов, нужно е да има още вътрешен конфликт. Не е достатъчно да се изправи Рамадан срещу Руфат и да се препират кой да вземе любимата жена, макар че и по този начин може да се напише разказ. Необходимо беше да има не само външен, но и вътрешен конфликт, да се изправи Рамадан срещу себе си, да влезе в борба със себе си чрез своето чувство на любов и желание за отмъщение - две чувства, еднакво силни и съдбоносни. Тази малка на пръв поглед промяна, която превръща един епизод в разказ, е всъщност най-деликатната и важната. Това е - нека си послужа и с друго сравнение - онова магическо дихание, което творецът дава от себе си на шепата кал, за да й вдъхне душа и да я направи жива.
Дайте ми „душа” - ще ви намеря кал по земята, колкото си искате - всякаква кал в каквото си количество желаете, за да направя от нея хиляди разкази!
Случаят например с „ДЪРВО ЗА ОГЪН”. На сватба, докато чакахме да поднесат ракията, аз се забавлявах с един албум, в който видях снимка на мъж, фотографиран с бутафорна мечка. Тази находка ме заинтригува и, както се казва, „измислих” разказа  „Дърво за огън”, току-речи, от игла до конец.
Още по-оскъдна е биографията на разказа „ДЪРВО БЕЗ КОРЕН”. Преди известно време, когато живеех на бул. „Патриарх Евтимий”, всяка сутрин на тръгване за работа, по едно и също време, около 8 часа, виждах зад прозореца на четвъртия етаж на една кооперация все едно и също мустакато лице с гугла. Втренчено в улицата, неподвижно, тъжно и унило. След това лицето изчезна, но тая странно замислена физиономия с гугла ме развълнува, защото бях виждал много такива селяни „корабокрушенци” в града и добре усещах тяхната житейска драма.” („Надникване в съкровеното”, стр. 27-28.)
„МИТОВАТА ЖАЛБА” има своя реална основа... Тука ми направи силно впечатление необикновеното нещо: майка заради една гола красота да натири тъй жестоко сина си... Подобен беше случаят и с „КАЛИНКИНИТЕ ЧАНОВЕ”... За едни чанове такъв мерак... Заради чанове... Това ме порази. Живеели са значи простите овчари не само заради овчите руна, заради вълната и млякото, заради хляба и файдицата, но и заради хубостта на звънчатата музика”. (Дневник, стр. 199-202 от 11 юни 1960 г.)
Няма ли да добавите нещо към казаното? Ако се конкретизират прототипът-случка и прототипът-герой за „Дервишово семе” и „Калинкините чанове”, биографията им ще бъде по-пълна.
- Съвсем ясно си спомням, че за чанове стана дума веднъж в село Михалково, Смолянско, в селската кръчма, по време на една от първите ми журналистически командировки. Аз попитах продават ли се чанове, защото разбрах, че един от мъжете, с които бяхме на масата (мисля, че се казваше Бочуков), имал на тавана си две дизии чанове. Човекът, без да се колебае, отказа да ги продаде, защото са от прадядо му и не били обикновени чанове, а той ходил да ги купува чак от Неврокоп и носил със себе си няколко сребърни монетки от гиздилото на жена си, за да станат по-гласовити. Много ме слиса тоя отговор, като знам колко родопчанинът е пестелив и даже стислив. Да развали гиздилото на жена си, за да купи например муле, овца или ниви - напълно е способен да го направи, но да си даде сребърните монетки, за да има по-хубави чанове - това ми се видя много необикновено. На такъв жест е способен само художник. После се размислих дали само желанието за красива музика го е подтикнало да си даде сребърните пари за чановете и лично да отиде до Неврокоп в ония времена, когато за това се е искало поне десетина дена път - за отиване и връщане - и отделно рисковете да го оберат върлуващите по онова време разбойници.
Може би е имало и друго желание: да свърже чановете с жена си (или годеницата си), изобщо с любимата, да влее в тях, да материализира в тях нейното вечно присъствие. И тогава сюжетът за разказа се открои като че ли изведнъж - под въздействието на тази емоционална тръпка.
Някъде съм разказвал и писал - не мога сега да си спомня къде и да видя точно какво - но с риск да повторя, ето как се натъкнах на сюжета за „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”. При една командировка в Родопите през месец август 1956 година преминах на път за Персенк през българомохамеданското село Лясково, Девинско. Трябваше да се снабдя от там с кон, за да продължа. Коня взех от горското стопанство, а за водач на коня (който и да го върне) изпратиха с мене един аго Рамадан Дервишев. Ходихме, каквото ходихме, когато да се разделим, аз го почерпих от едно шише мента и докато се питахме за едно, за друго, той захвана да говори за себе си, каква мъка на сърцето имал и пр. Рано останал сирак, оженил го дядо му за едно момиче още петнайсетгодишен, но съсед му - по-възрастен и опитен ерген - харесал и той момичето и уредил работата с братята й да му я докарат за два пръча. Така и станало, но Рамадан вече се бил влюбил в него и, ето, 40 години оттогава още го боли, още я мисли и всяка заран ходи да гледа уж дири от лисици, само и само да я зърне. Това беше историята. Направи ми силно впечатление трайността на любовта у този Рамаданчо, който, брадясал вече мъж, се задъхваше от вълнение, когато говореше за своята недолюбена млада съпруга. Оттук нататък започна чертица по чертица домислянето на разказа, докато намерих най-важното: възникналата необходимост да прислужва на похитителя на своята любима - Руфат, който от пиене и прекаляване пада на легло, фигурите трябваше да бъдат разместени  така, че да се породи у Рамадан остър вътрешен сблъсък. Всъщност девет десети от разказа е в това драматизиране на първичния материал.
- В деветото издание на „Диви разкази” е включен още един нов разказ – „ГРЯХ”. Кажете нещо и за неговата творческа история - кой е прототипът-герой и каква е прототипната случка?
- Възлагат на един четник да убие друг, докато спи (имало е такъв случай през 1903 година). Това е всичко.
- Разкажете нещо повече за „системата на наслагването”. У Съботин от разказа „Към върха” има черти от аго Азис от Лъки, Таираа, за когото в дневника пише „един помак от Родопа”, но и от Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач по Витоша (съобщението във в. „Вечерни новини”) - така ли е? И ако тук е дума за централен, основен компонент на литературната творба (героя-разказвач), то този механизъм действа и при „второстепенни” и „третостепенни” елементи на творбата: например при епизода с ливадката в „Дърво без корен” - Вашият чичо Гатю, без да е главен прототип (макар че може би е повлиял на избора на името на героя) е бил един от „стимулите”. По-точно - неговата борба с коренищата, за която многократно пишете в дневника - така ли е? Освен идеята (главната) това също е нещо от Вас - „автобиографично”, макар и във втория слой на творбата. Така ли е?
Бих искала да поясните как от няколко прототипа сте взели по нещичко, за да се получи литературен герой, също - участието на „автобиографичният” елемент в тази сплав, както и да коментирате думите „мъчно е да разграничиш кое е чуждо и кое твое” („Надникване в съкровеното”).
- Повечето от „дивите" разкази са написани от възхищение към нещо красиво у човека, но защо пет години са чакали някои от тях, докато бъдат написани? Възхищението от прототипната случка не е дошло веднага и не е раздвижило творческите механизми. Дошло е впоследствие, след отлежаването на „материала" и постепенното оформяне на сюжета и идеята. Ще употребя една жаргонна дума - „навиване". Те са плод на постепенно натрупване. Процесът може да се нарече още по-сполучливо „зреене”.
Вдъхновението усещам като повишено настроение. Това е нещо като магнетично поле, което привлича най-точните и най-равностойни на чувството думи при изграждането на образа на героите. Не е необходимо да отбелязвам, че трябва да започна работа, за да дойде вдъхновението. То е в основата си физиологически процес. Има значение дали съм в добро физическо състояние. Трудно изпадам във вдъхновение, ако съм изтощен, преуморен, недоспал, омаломощен от безсънна вечер и т.н.
Докато пиша, представям си всеки израз, движение, мимика на героя и с пълна сила изживявам всяка дума или жест, сблъсък или критично положение. При по-силни моменти усещам гърлото да ме присвива, тогава разбирам, че работата върви.
И още една особеност на вдъхновението: докато тласък за написването на разказ (както вече казах) е почти винаги чувството на възхищение от човека или от някаква негова добродетел или постъпка, при публицистиката почти винаги първоначалният тласък е тревога или ярост. Така написах и трите си публицистични книги: „Бодливата роза”, „Вълшебното огледало” и „Гробът на Левски”.
Предварителният творчески процес - зреенето и наслагването - също изисква вдъхновение, за да ти дойде хубава идея. За поведението на Мижу Селим от „Сватба”, например, аз нямам никакъв прототип, нито съм чел или чул за такъв образ: мъж на неговата възраст да застане под дулото на чифтето зарад една млада, при това доведена от племенника му жена. Това беше личен порив. Повярвах си, че така бих постъпил.
В същия разказ изоставеният от любимата момък (Асан Мешов) се оттегля в един пущинак: всичките му преживявания там бяха вторично възбудени у мене от собствени преживявания, когато се поставях в кожата на този герой.
Същото се отнася в една или друга степен и за останалите „диви” разкази.
- Значи в този смисъл трябва да се разбира казаното от Вас преди малко за Метю от „Горски дух": „В този разказ аз описах собствения си порив. Героят съм аз.”; за разказа „Козият рог”: „Аз съм действащото лице в разказа - отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария”; и записаното в дневника в различно време: „Кой е прототипът на дядо Фрони - аз. А кой на Драго - аз. А кой на Дочо - пак аз.” и „Питам се: Колко от този капитан Петко е той и колко съм аз!”?
- Да, затова съм писал, че прототипът на дядо Фрони това съм аз, на Драго, на Петко войвода... Разбира се, не съм аз прототипът, аз съм неговото творческо допълнение и продължение, защото в изграждането на крайния образ съм вложил всъщност много повече от себе си, отколкото от прототипа. Прототипът и аз сме се взаимно оплодили, за да се получи трето действащо лице - героят на разказа.
Има общи черти у Съботин от „Към върха”, Азис от Лъките, Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач от Витоша - това е така. Те са хора с една обща черта - да се трудят заради поезията в труда.
Вярно е, че в разказа „Дърво без корен” има автобиографични моменти - това е къртенето на гората от чичо ми Гатю, когото съм запомнил в една местност край село цял живот все нещо да сече, да рови, за да направи лозето си по-широко. По цял ден, в жега или в дъжд, той вършеше това с увлечение и упоение, понякога мокър до кости. Изглежда, че изпитваше огромна творческа наслада да прави лозя.
В дневника ми може да се види, и то в доста големи подробности, как е вървял процесът на наслагването, на развитието, на зреенето на някои от „дивите” разкази. Това са хрумване след хрумване, доказателства, че съм ги носил в себе си. Малко риторично звучи, но аз наистина дълго съм износвал възникналите в моето съзнание сюжети.
- А как избирате имената на разказвачите и на останалите герои? Кой е критерият чие име да запазите - най-близкото до образа-идея (вашия образ), типичното му народно звучене или нещо друго?
- В „Диви разкази” много от героите носят имената на своите прототипове - Порязът, Рамадан, Шабан, Влашо... Другите имена съм избирал интуитивно - Стойчо от „Дърво без огън”, Каню и Мерко от „Мерак”. Избирал съм ги да отговарят на атмосферата на разказа, да са лесни за произнасяне и да не са „особени”.
- Елементът на „документалност” - в името на героя, в точното обозначаване на мястото на действието, на времето (кога е станало разказваното и кога става разказването) - откъде идва, за какво специално Ви е нужен? Преднамерено ли го спазвате, или си идва от само себе си?
- Елементът „документалност” в разказите е важен: оставял съм документални моменти в разказа, за да подсилят общото впечатление за истинност. Искал съм разказите да звучат като действителни, а не като измислени. Трудил съм се да го постигна, като приспособявам измислиците към наличните документални елементи.
Ако има нещо, от което да съм се пазил при писането на разказите, то е било да не миришат на литература.
- В книгата си „По следите на Емилиян-Станевите герои” Христо Медникаров разказва за недоволството на много еленчани и великотърновци, че са описани неправдоподобно от писателя Емилиян Станев в „Иван Кондарев”. Еленчанинът Йордан Жипунов дори се заканва да го даде под съд. Христо Медникаров съобщава и за ред произволни тълкувания на лица и събития от читателите, а и той по ред въпроси, както сам изповядва, се разминава с обясненията на Емилиян Станев.
Как е при Вас? Имали ли сте неприятности със своите прототипове? Възниквали ли са подобни спорове за герои и събития: читателите да виждат едно, а Вие да сте имали предвид друго?
- Само две неприятности съм имал: началникът на районното пътно управление в Асеновград ми се оплака, че той не е замесен в историята, описана в „Пътеки”. Успокоих го, че в следващото издание ще поправя разказа така, че да се разбира, че не е той, както и направих.
Втората неприятност беше, че след публикуването на разказа „Мерак” се получиха в редакцията на „Литературен фронт” 48 писма - всички до едно от учителки. Протестираха срещу сексуалния характер на разказа. След това нещата бързо се промениха, сексуалната слободия се разви така, че „Мерак” вече от никого не се възприема като „сексуален”.
От героите, дадени със собствени имена, всички бяха много доволни. Горският Порязов, вече като пенсионер, страдаше от задух и често ходеше във Военна болница в Пловдив, носеше със себе си „Диви разкази” и медицинският персонал се изреждал да я чете. Беше предмет на голямо внимание като „герой” и понеже имаше дар слово, преразказваше случилото се с него в „Страх” в нови варианти, въпреки че с тази случка той нямаше нищо общо освен името си.
- Към тях трябва да прибавим и оня пътищар от Асеновград, който бил в съревнование с Влашо и който Ви се разсърдил, че не сте писали и за него.
Обяснението на този факт - че, общо взето, всички от прототиповете са доволни - дали да не търсим и в тънката забележка на Симеон Султанов: „Ако се запознаем с прототиповете на тези герои, ще видим, че Николай Хайтов ги „понакичва” малко, издига ги на пиедестал, поразкрасява ги, за да ги приближи до своя идеал...”. На времето доста се спореше за това - има ли романтика в тези разкази, героични и романтични ли са героите. Едно от работните заглавия на „Диви разкази” в дневника Ви е „Родопски легенди”. Какво място заемаше „героичното” и „романтичното” в творческите Ви намерения, в идейния замисъл?
- Героичното и романтичното са основен елемент на всяка нормална проза. Това е поетизация на материала и героите. Да накараш човека да се подчинява на своите висши импулси, да го откъснеш от магнетичното поле на неговата сурова природа, от нагоните за самосъхранение на всяка цена в името на нещо чисто, „нелогично” и красиво, в повечето случаи непривично, неразумно.
Най-ярко е изразено търсенето на романтичното в „Ибрям Али”, който подлага на риск живота си, заради удоволствието да изпее както трябва една песен.
- За да приключим с прототиповете, един последен въпрос: По-късно какви бяха отношенията Ви с лицата-прототипове? С еднократните си срещи ли останахте или започнахте с някои от тях по-дълготрайно общуване? Повечето са били вече възрастни хора тогава, живи ли са и днес?
- Към лицата-прототипове изпитвах трайна, дълбока симпатия и дори обич, която се запази, докато един по един - с малки изключения - измряха. След излизането на разказите и аз ги заобичах повече, станаха ми като роднини, усещах ги много по-близки. Тяхната истина така се беше размесила с моите измислици, че с времето започнах да не правя никаква разлика между герой и прототип. Така беше с Асан Мешов, Рамадан Дервишев, Порязов, Марински, чичо ми Гатю, Шабан от Девин, бай Милю и т.н.
- Два от „дивите” разкази са по-ранни, включени са в по-ранните Ви книги: „Калинкините чанове” в „Съперници” (1957) и „Козият рог” в „Шумки от габър” (1965). Защо ги включихте и в „Диви разкази”? Ако е по тематична връзка, защо не взехте и разказа „Към върха”? Ако е заради „аз-повествованието” на героя-разказвач, в „Козият рог” няма герой-разказвач  и се разказва от трето лице!
Защо само „Козият рог” остана в трето лице? Защо не дадохте думата на самия отец Аверки, както сте направили в останалите 17 разказа?
- „Козият рог” е по-ранен от цикъла „Диви разкази”, когато робувах на масовата литературна практика да се пише в трето лице. Разбира се, че щеше да е по-добре разказът да излезе от устата на дядо Макарий - стария калугер от манастира „Свети Врач”.
Аз вече съм разказал в едно свое интервю как и „Диви разкази” бях започнал да пиша (специално разказа „Мъжки времена”) от традиционното трето лице, стъпвайки по дирите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, но работата не вървеше: чувствах се неудобно да говоря от името на мой герой и редом с моите литературни думи да се нижат и неговите сочни и пълни с живот и правда приказки. През цялото време чувствах, че това е неестествено, подсъзнателно усещах, докато се мъчех да наглася разказа от трето лице, че върша насилие.
Тогава опитах от първо лице и нещата си дойдоха на мястото.
Но да обобщя: „магията на аз-формата”, както Вие я наричате, е в това, че позволява да се приложи езиковият арсенал на самия герой в цялата му широта и дълбочина, което пък създава максимални възможности за неговото живописно изобразяване. Изобразяването на героя не само в пряката реч, но открай докрай.
Върху мене разказването от първо лице има чисто психологическо въздействие: тогава си вярвам, тогава се вълнувам.
Включих „Козият рог” и „Калинкините чанове” в „Диви разкази” по-късно, защото по атмосфера  те се родеят с „дивите” разкази. Не взех „Към върха”, понеже е в трето лице. На въпроса Ви, защо съм написал „Козият рог” в трето лице, вече отговорих. Написах го от неумение.
- „Оригиналните” „диви” разкази - т.е. включените в пръвото издание от 1967 година - са седемнадесет. С такова съдържание книгата излиза през 1970 година.
В четвъртото издание, от 1972 година, са включени още три разказа: два от „Шумки от габър” („Козият рог” и „Калинкините чанове”) и един нов („Катерин”). В този вид „Диви разкази” се преиздава през 1974, 1976, 1980, 1983 година. В деветото издание от 1986 година се появява още един нов разказ („Грях”).
Не ви ли се струва, че и четирите разказа - в известен смисъл - нарушават идейно-художественото единство на книгата: „Козият рог” не е сказов; „Калинкините чанове” издават все още непреодоляното намерение за „родопски легенди” от типа на „старопланинските”; „Грях” може да застане редом до „Айшовица” и „Магесникът от Брезе”, но не и до „дивите” (и там героят се ражда, но все още не е познатият ни от „дивите”); по силата на художественото си внушение равен на „дивите” е разказът „Катерин”, но идейно-тематично той си остава механично прикачен към тях.
Имам ли основание за такова твърдение?
- Притурените към четвъртото и следващите пет издания разкази наистина се различават по строеж и атмосфера от първоначалните 17 „диви" разкази и нарушават изграденото чрез тях идейно-художествено съзвучие - това е така. Обяснението е просто: те, както стана вече дума, са писани в друго време, с друго настроение, а настроението слага безпощадно своя отпечатък върху написаното. Не е възможно да попаднеш в едно и също настроение два пъти, затова и писаните в различно време неща са тъй различни. Вживееш ли се в един свят - не го изтървавай - това е простичкият извод от опита ми с допълването на „дивите” разкази.
Що се отнася до идейно-естетическия ефект, за това изобщо не съм се и замислял. След успеха на филма „Козият рог”, издателството само ме подсети да включа и този разказ, а художникът сметна, че оформлението на сборника ще стане много по-сполучливо, ако „гръбчето” се удебели с една-две коли, както и направих след включването на „Козият рог”, „Калинкините чанове” и „Катерин”.
- Казвате, че „Козият рог” е най-ранният разказ от цикъла „диви” разкази. Но в дневника Ви има бележки още от 6 юни 1957 година за „Наръч дърва” („Дервишово семе”). Може би замисълът за „Дервишово семе” възниква по-рано, но разказът е написан по-късно от „Козият рог”?
- Така е, „Наръч дърва” („Дервишово семе”) е по-ранен като сюжет, като замисъл от „Козият рог”, но е написан по-късно.
-Беше изказано едно такова твърдение относно „Диви разкази”: не може да има митологизация в книга, където преобладава ироничното отношение към героя; „Мъжки времена” е иронично заглавие (каквито са и „Горски дух”, „Букова глава”, „Засукан свят”, „Когато светът си събуваше потурите”, „Дърво за огън”, „Дервишово семе”) - в този разказ е осмяна една представа за мъжественост.
Предлагам да не обсъждаме мнението на критиката по този въпрос, а Вие да ни кажете: Когато писахте книгата, възлагахте ли на хумора и иронията в нея някаква по-специфична функция в заглавието, в сюжетно-композиционната структура, в характеристиката на героите?
- Ако има у човека нещо напълно автономно, неуправляемо - това е чувството за хумор. То се проявява спонтанно и ако съдя по себе си - не зависи в никаква степен от волята, т.е. от желанието да кажеш нещо смешно или иронично. Тъкмо напротив, заречеш ли се да напишеш нещо хумористично, тъкмо тогава нещата се развалят. Всичките мои сполуки в хумористичния и ироничния оттенък в разказите ми се дължат на спонтанен изблик и чиста интуиция.
- Много от замисляните през 1953-1966 година „легенди” и „диви” разкази остават ненаписани. Окончателно ли ги изоставихте, или мислите да се върнете към тях?
Работите ли върху нова книга с разкази?
- Бележките в дневника ми около замислите за написването на един или друг разказ и легенда са повече от стотина, от тях са осъществени (написани) само около една трета. За част от ненаписаните „разкази” не съм намерил подходящия завършек, а това означава, че не съм ги построил достатъчно конфликтно и все още нямам ясна идея.
Другите около 20 разказа са готови за писане, с ясна идея, завършен сюжет и смятам да почна работа върху тях през тази година. Изпитвам опасение да не се повторя с „Диви разкази”, макар че ми идва наум и друго - една втора част на „Диви разкази”. Има и нещо интересно в подобен експеримент: в каква степен ще се отрази изминалото време и настъпилите у мене самия промени, в светоусещането ми върху облика и атмосферата на тези разкази. Няма да скрия, че ме е малко страх от нарасналия ми, макар и нормален за моите години, скептицизъм, който изстудява не само въображението, но и чувството. Тъй или инак, да е живот и здраве, ще се върна отново към недописаните разкази, ако съдя по нарастващата с времето носталгия към измислицата. Много е възможно тези периодично появяващи се пориви да са плод на неосъзната необходимост от уравновесяване на скептицизма. На човек винаги му се иска нещо сладко, след като дълго време е пил от солено-киселата зелева чорба на публицистиката.

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ: „ПЪТЕПИСЪТ Е ЕДНА ЕПИЧНА ИЗПОВЕД…”

І.
- От бележките Ви в Дневника е видно, че сте посетили не малко страни, далечни и близки земи. Какъв е стимулът: обичате да пътешествате или друго?
Има в пътеписните Ви книги един интересен момент: за Гърция и Беломорието тръгвате, за да се поклоните на светогорските манастири и да минете по стъпките на капитан Петко Войвода – от сърдечен порив и заради работата върху телевизионния сериал. Но… и за среща с Омировата Елада, с това – наречено от Омир – „виненоцветно” море. За Перу и Африка предприемате пътуването, провокиран от едно трайно любопитство, но и от останали живи през годините образи и картини из четените в юношеството приключенски романи за роби и робовладелци, за индианци, за инки, конквистадори, за ловци на слонове и жирафи и за ловци на хора, за тайнствени и непроходими джунгли – изобщо: за екзотични и митични земи.
Имат ли такава роля романите на Майн Рид, на Карл Май, Купър и Стивънсън, Омировата „Илиада” и четенето в най-ранна младост сега в писателската Ви изява и съвсем конкретно – за раждането на пътеписите Ви?
- Моето желание да пътувам е свързано преди всичко с интересите ми към историята и литературата. Наканих се да посетя Гърция, за да видя прорицалището в Делфи и в Микена; към Македония най-силно ме привличаше манастирът „Свети Наум” край Охридското езеро и Самуиловата крепост; в Черна гора – дворецът на крал Никола; за Турция заминах само защото в програмата фигурираше разглеждането на Троя и военния музей в Цариград.
Да, приключенските романи бяха изградили у мене една романтична представа за живота в африканските джунгли, за Перу – страната на инките, за Мексико, ако щете – и за Англия. Почти във всички страни, в които ми се удаде да пътувам, първата ми работа беше да посетя местата, свързани с едни или други навеи от литературата или историята. Исках да „пипна” моите чаровни призраци от юношеството!
Иначе, пътешествието заради самото пътешествие, с всичките неизбежни неудобства понасям само с голямо усилие на волята. Не владея езици, изпадам в несигурност и бързам да си се върна в България, като винаги връщането е било за мене най-радостната част на пътешествието.
На два-три пъти имах случай да отида във Франция, в Италия, а веднъж и в Индия, два пъти в Корея. Но отминах тези възможности, просто не бях достатъчно „навит” емоционално за пътуване именно в тези земи. Затова пък веднага се възползвах от първата възможност да посетя някои африкански страни, притеглен от загадъчната джунгла и „ловците на слонове”. Много точно сте уловили всичко това от дневника и пътеписите ми. Майн Рид, Карл Май, Фенимор Купър, Габриел Фери, но и Омир и други крале на перото, с които съм се срещнал в моите детски години, са една от главните причини да пътувам.
- Когато през месец юли 1891 година Иван Вазов предприема пътуването си до Рилския манастир, той се „въоръжава” – по собствените му думи – „с всичките възможни сведения,  с „всичката литература за Рилската планина” /поименно я цитира/. Така постъпва и преди да тръгне към „недрата на Родопите”.
Изобщо, към своите пътеписи Вазов пристъпва подготвен всестранно: изучава подробно местността географски /почти винаги пътува с географска карта/, проучва флората и фауната й, от исторически и етнографски съчинения уточнява знанията си за миналото, за бита, нравите и обичаите на населението, за вярванията му – религиозни, в легенди, предания и митове.
Как е при Вас? Пътните Ви „записки” подсказват, че подобни занимания предхождат или съпътстват и Вашия творчески процес. Дали е така? Предхождат или съпътстват? И защо на пътеписецът му е нужно това знание, това детайлно проучване?
Но може би първо трябваше да попитам: Обичате ли българските пътеписци, четете ли ги? Обичате ли Вазовия пътепис?
- От Вазовото творчество, да си призная, най са ми харесвали и продължават да ми харесват неговите пътеписи за Родопите и Рила. Същата любов изпитвам и към пътеписите на Алеко Константинов и Любен Каравелов. Изобщо, отрано си имам слабост към пътеписа – като читател. И с годините тази слабост се засилва и съвсем естествено прерасна в желанието сам да опитам перото си в пътеписа.
Напълно съзнавам колко е полезно предварително да се подготвиш за пътуването или, както Вазов се е изразил, да се „въоръжиш” „с всичките възможни сведения”. Но тогава се губи доста нещо от изненадата, от смайването, слисването при срещата с нови, нечути и невидени неща в страната, където пътуваш. А изненадата за мене е особено важен момент, в крайна сметка тя е, която емоционално ме „взривява”, разпалва въображението ми и ме пленява.
Изпитал съм го този „плен” в буквалния смисъл главно в три страни: в Гърция, в Перу и в Черна гора. Запленен от природата, от руините и населените в тях призраци, аз ходех като пиян. В такова опиянение изпаднах и при пътуването си из Света гора. А и при обиколката на старогръцките руини в Мала Азия.
Събирам книги и справочници по време на самото пътуване. Събирам и каквото срещна в печата подир завръщането ми в България. По този начин за всяко пътешествие образувам едно твърде дебело „дело”, обикновено с по неколко стотин страници. Преди да седна да пиша, проучвам тази папка и тогава се хващам за перото.
- Бихте ли  разказали по-подробно. Какво съдържа едно такова „дело”?
- Понеже водим разговора в Яврово, а документацията ми се намира в София, ще Ви кажа какво съдържа папката за Мексико, която е при мен.
Пътувах между 4-и и 21-и декември на 1976 година. Като се върнах оттам, първо възпроизведох записките „на коляно”, които водих по време на пътуването. Това са около 65 страници. В продължение на 15 години от тогава аз съм събирал всичко, писано за Мексико в нашия печат, на което съм попадал. Изрезките от списания и вестници са повече от 200, разпределени по теми, като например: „Царевицата и мексиканецът”, „Кризите в Мексико”, „Пазарът на Охака”, „Мексиканското земеделие, „Кактусите”, „Болестта на милионерите”, „Политически нрави”, „Вулканите”, „Невъзможният град Мексико”,  „Стенописите на Диего Ривера”, „Петролът и Мексико”, „Дългове”, „Мексиканското село” и т.н. С извадения „полезен” текст от тях имам в папката вече 175 страници. Снабдил съм се и с официален наръчник за стенописите на Диего Ривера. Имам в превод „Кратка история на Мексико /1805 – 1940 година/”, „Обща история на Мексико” и „Книга за Мексико”. Също и „Мексико преди Кортес”. Това са четири книги с около 800 страници.
Източниците ми дават възможност да изградя една обща представа за страната като цяло, но ще използвам от тази значителна информация само онова, което засяга набелязаните по време на пътуването теми и обекти. Тоест да доосветля нещата, които са  ме докоснали.
- От разговора ни за „Диви разкази” аз се убедих колко интуитивен, подсъзнателен е творческият процес при Вас – оказа се, че там най-важните неща са дошли, така да се каже, от само себе си, не са резултат от съзнателно премислен „ход”.
И все пак, как Ви се струва, не са ли „влезли в диалог” някъде пак в подсъзнанието тези ранни, детски и юношески художествени представи и документалният факт /от научната и справочната литература/, за да оттласнат вдъхновението, да щрихират контурите на художествения образ от пътеписа?
Аз разбирам, че непосредственото впечатление и преживяване по време на пътуването си остава най-същественото. Но ми се струва, че това негово проектиране върху един предварителен образ, изграден от едно предразположено към художествено мислене и възприемане съзнание, има отношение към творческия процес в случая. Така ли е, или не?
- Нищо предварително програмирано и целенасочено няма в моите пътувания като изключим маршрута. Облягам се изцяло на импровизацията и затова моливът – докато пътувам – ми е винаги в ръката, за да отбележа кое ме е докоснало, кое ми е разиграло въображението и мисълта, кое ме е провокирало. Творческият процес започва с тези редуващи се провокации и затова още тогава, в момента, докато търся взаимовръзките между едно или друго явление, случки или постъпки, спонтанно възникват сравнения, метафори, очертават се идеи и образи. Както в мътеницата: като я блъскаш с бухалото, постепенно се отделят малките капчици масло. Не знам дали това е най-подходящото сравнение, но има в него и нещо вярно.
Съзнателното ми отношение към творческия процес се изчерпва с това: да си записвам – понякога с дума-две или даже с половин дума – някое по-ярко впечатление, по-необикновено хрумване или находка. Силно е да се каже, че прочетеното /от научната и справочната литература/ е стимулирало вдъхновението ми. По-скоро то ми дава възможност за дълбочина. Как е при другите – не знам.
- Изглежда за Вас не е важно дали сте опознали напълно една страна, дали сте я избродили надлъж и шир, за да се докоснете до същественото от нея, до „духа на мястото”?
- Досега не съм си поставял за задача да пиша книга за която и да било от страните, в които съм пътувал. Това е огромна, обемна и скучна за мене работа. Пътеписите, които съм написал, съдържат моите докосвания до страните, моите най-силни впечатления и преживявания там. В този смисъл героят в пътеписните ми книги съм винаги аз, а не страната, из която пътувам. „Под лупа” е само онова, което има тясна връзка с моите преживявания през дните на пътуването.
За мене е важно не колко съм проходил от една страна и колко изчерпателни са събраните за нея данни. Важното е дали съм се натъкнал на достатъчно поводи да се захласвам и вълнувам. И да я почувствам. А най-добре може да се почувства една страна – това е твърдо мое убеждение – при неочакваното, внезапното влитане в нея. От неочакваните докосвания – именно „докосвания” – с нейното минало и настояще, с хората, земята и природата, нравите и обичаите. Дори една дреболия понякога е достатъчна да ти отвори очите за нещо, което книгите никога не могат да ти поднесат.
- Например?
- Веднага ми идва на ума как при посещението ми в Сирия и пътуването до Палмира в средата на прашно глинено село изскочиха пред колата три-четири деца с едно уловено врабче със счупено крило. Предложиха ни го за продан. Платихме го, взехме раненото врабче в колата и като отминахме на известно разстояние, пуснахме го навън. Но се оказа, че то мъчно лети, и... тупна на земята. А когато отново потеглихме, случайно се обърнах и видях, че момчетата бяха ни наблюдавали и веднага се спуснаха да си вземат плячката – навярно, за да я продадат на следващите пътници.
Петнадесет дни кръстосвахме опустинените полета на тази страна, без да видим нито една зелена шумка и нито една пойна птица. Като че раненото врабче бе единственото живо пернато същество в цялата страна и това единствено птиче трябваше да умре в ръцете на тримата млади малки пакостници.
Вече не бе нужно да питам защо цялата потънала в зелени гори по времето на римляните, щедро напоявана богата житница на Европа – Сирия – сега е престъргана като с пила, изсушена и опечена. Спомних си за Финландия – как жителите на град Лахти хранеха славейчетата от ръка. И оттук нататък, докато пътувах из Сирия, умът ми беше непрестанно зает с въпроса за физическото й оцеляване и за човешкото нищожество.
И възникнаха по този повод въпрос след въпрос. Защо финландците, които винаги са живели сред горите, имат религиозно отношение към животните, дърветата и изобщо към заобикалящата ги природа? Явно е, че те не са принудени от обстоятелствата, а си го имат отвътре. И как се формира всъщност тази толерантност към природата на едно или друго място върху планетата? Може би имат значение географската ширина, слънчевото греене, а може би кръвната група, националният характер или историята? На север хората пазят горите си, народите от слънчевия юг ги унищожават безпощадно. Защо?
Разказвам така обстоятелствено за тези „докосвания” до чужди народи и светове, защото най-характерното за вътрешното ми състояние е трескавото струпване на парливи въпроси, които очакват парливи, понякога фатални отговори за човека и бъдещата му съдба. Въпроси, възникнали по най-обикновени и дори банални поводи. Проблеми, които се свеждат в крайна сметка до същината на човешката природа, до някои неизменни в нея предопределения.
- Тъй като разговорът ни се насочи към жанровата специфика на пътеписа, изкушавам се да Ви задам въпрос от ония, на които избягвате да давате отговор.
Знам мнението Ви за отношението на писателя към критиката и отзивите за книгите му – книгата воюва сама за себе си, нито критиката, нито писателят може да я наложи, ако тя няма качества, или да я лиши от живот, ако тя е талантлива. И все пак: ще кажете ли нещо за прословутите рецензии на вестник „АБВ” за пътеписните Ви книги?
- Фактически грешки винаги могат да се допуснат или да се „промъкнат” в един пътепис, даже при най-старателно пресяване на изходния материал. Но Вие сама знаете, че от това пътеписът не пропада. Грешките са фатални за пътеводителите, не за пътеписите.
- Да се върнем към особеностите на пътеписа като литературен вид. Какво още Ви привлича към него?
- Другата особена прелест на пътуванията е възможността да сравняваш чутото и видяното, преживяното в чужбина със своята страна. Това води понякога до най-бързи и точни открития за самите нас и нашата съдба. Като казвам „съдба”, имам предвид удивителното постоянство в исторически план на характерни за един народ проявления, което не може да се обясни иначе освен с неговия характер.
С пълна сигурност твърдя, че не е възможно да се опознае собственият народ, ако не си имал възможност да го сравниш с другите народи, а родната действителност – с чуждата. Дори само гробищата да сравниш в страните, по които пътуваш – стига, за да направиш някои генерални заключения за историческата ни памет. Да не говорим за отходните места. Или за отношението към врабчетата и дърветата.
Моите пътувания са съпроводени с една сложна умствена гимнастика, съчетана с мигове на съзерцания и възторзи, но и на тревожни размисли и тъга...
Прелестта на пътеписа е голяма по две основни причини. Първата е, че не си зависим от строга сюжетна линия, която да те задължава, както е в разказа, строго да дозираш отделните съставки на творбата, като се лишаваш от всички „поточета”, които не се вливат в главната тема на повествованието. Малкият разказ се подчинява на правилото „да гониш заека по петите, по пресните му дири”. Оттука отклоненията – дори най-свежите и живописните – са жива беда! При пътеписа тези ограничения не съществуват, има блажена свобода да вмъкнеш което си искаш хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н. Всичко интересно, което главата ти роди, пътеписът го поглъща и понася.
Второто блаженство на пътеписа е, че при писането му не се подчиняваш на една само идея, както е обикновено в разказа или повестта, а всяка идея можеш да сместиш, да кажеш всичко, което малко или много те вълнува. Повествователната свобода тука е пословична!
- Значи ли това, че той е по-лек за писане, по-достъпен за всякакво перо – и за не чак дотам талантливото?
- Всъщност пътеписът не може да се отскубне само от едно-единствено, генерално за художествената литература задължение – да не е скучен! Но именно при пътеписа то най-трудно се постига. Защото нямаш сюжет, а сюжетът е оня капан, в който читателят пада обикновено още в началото. Този капан, тази интрижка много по-трудно се създава при пътеписа. Тука е нужна изобретателност, много знания и широка, разностранна култура. Не говоря за тънката чувствителност и дарба – това са неща, които се подразбират.
Ще припомня за един от най-малко известните пътеписи на Вазов – „Искърски пролом”. Там нито природата е кой знае колко благодатна за описание, нито той се натъква на някаква особено щастлива среща. Уж обикновено! Но Вазов е внизал в този пътепис толкова съкровени и сочни свои мисли, толкова нежни съзерцания и душевни трепети, че аз и сега го чета с неизказно удоволствие. Като го „почоплих” веднъж, установих, че Вазов бе тръгнал с една „вълшебна” раница да пътува из Пролома и пътят бе само поводът да вади от тази раница и да слага в пътеписа каквото си поиска. Девет десети от текста нямаше нищо особено общо с Искърското дефиле. Проломът беше само поводът за писателя да се изповяда! Но работата е, че има какво да каже – набъбнали настроения и мисли, болки и тревоги, спохождали го по време на сънни и безсънни нощи. Всичко това той бе излял в този чаровен пътепис!
Пътеписът е една епична изповед, а не пътеописание, както си мислят някои. И по правило герой в пътеписа е авторът, все едно в кой край или в коя страна е пътешествал. Това е старо правило, днес позабравено, което Алеко Константинов владее до съвършенство.
Ето защо е възможно да съм ходил в Мексико през 1976 година и да си напиша „записките” за тая страна сега. Достатъчно е проблемите, които запълват моето пътеописание, да не са строго свързани с 1976 година и да могат да вълнуват читателя и днес. Ако пък то е възможно и през 2076-а – още по-добре. А това може да стане, ако пътеописанието се превърне в „душеописание”! Всъщност от това зависи колко ще е художествен един пътепис. Дори е полезно, ако едни пътни бележки отлежат десетина години: тогава всичко незначително отпада, остават силните впечатления, по-трайните следи.
- Какво има в папките Ви? Намаляват ли страниците?
- Имам около 2000 страници пътеписи за онези 22 страни, в които съм ходил, и с времето една мисъл все повече ме занимава – дали би трябвало да ги разширявам и облагородявам? Няма ли да е по-добре да си останат в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно – докато впечатленията ми от пътуването са били горещи? С по-малко, даже без прилагателни. С по-малко красиви думи и с повече красиви самозаблуждения.
- Коя пътеписна книга да очакваме?
- „Мексикански записки”. Вече я завършвам. Надявам се през 1991 година читателите ми да я имат.


ІІ.
- Нека се върнем към пътеписите, към написаните и публикуваните „български” пътеписи. Те са в две книги, излезли през 1960 година – „Разбулена Родопа” и „Писма от пущинаците”, и в „Шумки от габър”. Така ли е?
- Да.
- Искам да се абстрахираме от факта, че това са ранни творби /говоря за пътеписите от „Разбулена Родопа” и „Писма от пущинаците”/ и като такива са,  безспорно, твърде по-скромни от „Диви разкази” и „Шумки от габър”. Но макар и ранни, те имат своите художествени достойнства и своето място в творческото Ви дело. Това „въпреки” системата и „идеологемата” ли е, или „благодарение” на системата и „идеологемата”?
- Злобарска дивотия е да се твърди, че по време на социализма не е пораснало нито едно стръкче в нашата литературна нива, освен произведенията на пет-шестимата преуспели „дисиденти”! Казах и повтарям: има поне десетина произведения в прозата, поезията и драматургията, които могат да съперничат на най-добрите образци в досоциалистическата ни литература. Те са заченати и родени въпреки „идеологемата”. Те са като ония борове, които растат на сух камък по скалите около Триград. Нито почва има под тях, нито влага – над тях,, но израснали!... И въпреки ветровете и фъртуните – стърчат!... Ех, вярно, български борове, не са вносни, за да им се радваме с цяло сърце и да ги ценим... Но че ги има – е факт.
- Бих искала да споделите какво мислите за това: Там една „жизнена правда” – многоликата съвременна /след 9 септември 1944 година/ Родопа – ражда вдъхновението и порива да пишете за нея и така тя става „художествена”, ражда един художествен факт: тези очерци и пътеписи, един от които озаглавявате „Стъпалата към комунизма”. Доколко тези идейно-художествени внушения са безспорни и днес? Доколко и как конкретната обществена действителност, историческият момент са повлияли на формирането Ви като писател, на творческия процес при Вас? И конкретно: върху ранните Ви творби – очерци и пътеписи?
- Вие питате доколко идейно-художествените внушения, които са предизвикали написването на ранните ми очерци са валидни и за днес. Разбира се, не е възможно нещата, които преди години са ме трогвали и възпламенявали, да предизвикат същите реакции у мене и сега, ако бих имал възможност отново да ги докосна. Не е възможно, защото аз не съм вече същият. Моето съзнание сега е далече по-различно. Заедно с това – и моето отношение към нещата.
Когато съм писал някога своите очерци за новооснованото ТКЗС в село Чуреково, за буботенето на първата вършачка в подножието на връх Персенк, аз дълбоко вярвах в справедливостта и красотата на бъдещия свят, чиито веществени основи се полагаха тогава в село. Свят без търгаши, без шмекери и т.н. Кой да предвиди, че на мястото на тези рояци предприемачи ще ни затисне един-единствен, но мощен, при това невежа предприемач – държавата на партократите. Кой да го предположи? Нали всички вярвахме, че е достатъчно да се смени политическата система, за да се народят „новите”, чистите хора на земята. Че човешката душа е „бяла книга” – каквото напишем на нея, това остава. Генетиката беше афоресана, вярата в нейните истини се таксуваше за политическо престъпление. Смяташе се, че човешките възможности в побеждаването на природата, и в частност – на човешката природа, са неограничени. Сега вече знаем, убедихме се, че това е жестока заблуда. Но преди да се доберем до това познание, трябваше скъпо да го заплатим. Ние и сега продължаваме да плащаме, та ще оставим и на децата, и на внуците си да плащат натрупаните към истината и към историята тежки дългове.
Тук се докосваме до нещо много по-интересно: Означава ли това, че литературата, написана по времето на „зората на социализма”, е изцяло негодна, след като гледната ни точка към него се е коренно променила? След като много от идеите, заложени в тази литература, са опровергани? Разбира се – НЕ!
И сега, както съм целият потопен в политически оцет, и както съм разколебан в доброто начало на човешката природа, прочета ли „Червените ескадрони” на Христо Смирненски, изпитвам същото вълнение и захлас, както при четенето на това стихотворение през 1943 година. Макар да зная сега докъде ни доведоха тези „червени ескадрони”. „Тихият Дон” и досега ми доставя същото удоволствие, както някога, когато плувах в розовата мъгла на младостта. Пък и „Разораната целина”. Защо? Защото между истината в живота и истината в литературата, в изкуството, има коренна разлика. Истината в живота се измерва с обективни мерки – с метри, килограми, с цифри и доводи. А истината в изкуството, и в литературата, има една-единствена мярка – вярата! Ако Смирненски е повярвал на своите „червени ескадрони” и от тази благородна вяра са се пръкнали те в неговото стихотворение като художествен образ – силата и трайността на този образ си остават във времето непоклатими! Може да се каже: те са „вечни”, с всичките условности, които съпровождат тази дума. В това е и великата особеност на изкуството изобщо. Щом талантът го е заченал в искреност и е оплодено в истината.
За мене няма никакво съмнение, че изживените, престраданите произведения, написани с дарба, ще оцелеят от вълчите зъби на времето – както е било винаги, във всички времена. Друг е въпросът, че тези произведения са твърде малка част от огромното купище „съвременна социалистическа литература”.
Качествената литература ще си оцелява във всички времена „въпреки” системата и „идеологемата”! Животът и опитът през вековете са го доказали.
Даже ако системата у нас не беше претърпяла крах, от създадената по нейно време литература щеше да останат само броени на пръсти произведения. С тая разлика, че ако системата не беше паднала, критиката едва ли щеше да има куража да признае колко „творци” са носили името „писател” на права Бога!...
Несъстоятелно е да се придават на системата абсолютни значения – все едно дали в положителен или в негативен план. Черно-белите оценки са по правило неточни и подвеждат. Когато става дума за създаването на литературата, първостепенно значение има талантът! Няма система, която да не е преодоляна от таланта. Това е исторически доказано и предоказано. И не се нуждае от примери. Когато талантът е силен и се проявява в съзвучие с един силен характер, той е способен на всичко. Колкото по-обикновен, по-слаб е талантът – толкова неговата продуктивност, количествено и качествено, може да се повлияе от системата, от идеологическата летва, която слага пред него тя. Хора с по-слаб творчески инстинкт или не се докосват до забранените или опасните конфликти, или, ако се хванат за тях, подчиняват развитието им на странични, идейно-политически съображения, нагазват в тресавището на лъжата и се самоунищожават. Изкуството и лъжата са несъвместими! Това е всеизвестна и неоспорима истина.
- Значи ли това, че не сте имали никога неприятности с идеологическата цензура и че тя не е повлияла върху творческите Ви планове?
- Повлияла ми е – и още как! Аз можеше да имам още поне една-две книги разкази, ако да имах свободата да се възползвам от повече съвременни сюжети... Вие поне познавате моите дневници, знаете, че имам около 50 набелязани разказа /освен публикуваните/. Защо мислите са си останали в дневника? Даже при някои от публикуваните разкази се наложи да се препраща действието в минало време, като например разказите „Гола съвест”, „Мъжки времена”, „Засукан свят” и други. При това, този вид самоограничения бяха най-безобидните. Главното, основното творческо самоограничение опираше в ниския таван на разрешеното за конфликтуване пространство. Когато прописах през 60-те години, понятието „конфликт” бе изобщо изключено от литературна употреба. /Говорихме вече за това/. На мен много често ми се е налагало, за да мога да развия един по-конфликтен сюжет – да отнасям действието в по-старо време, за да не възникнат въпроси: „Може ли подобно безобразие да се случи днес?”, „В наше време да има такива отрицателни герои?”. Стигна се дотам, че се реши почти официално да няма конфликтуване между „лоши” и „добри”, а между „добри” и „по-добри” герои, които се състезаваха по магистралата на нашето социалистическо развитие. Този абсурд беше утвърдено правило. Стигна се дотам, че член на Партията можеше да се въвежда в литературата само като положителен герой. В литературата можеха да конфликтуват само фашисти с антифашисти, а в исторически план – храбри българи с подли византийци, и с турци, разбира се.
При липсата на класови конфликти в социалистическото общество беше политически немислимо да се приеме съществуването на сблъсъци между политически благонадеждни наши съвременници. Историята около „Тютюн” е много типична: едно родено от майка талантливо произведение беше подложено на организирана от идеологическите надзиратели хирургическа операция, за да бъде пренаписано и то с помощта на няколко официално назначени партийни акушерки като Яко Молхов и Иван Мартинов. Мартинов да учи Димитър Димов на писане!...
- Да, това заслужава възмущение.
- Разбира се! Иван Мартинов и Яко Молхов бяха официално придадени към Димитър Димов „редактори”, или казано на по-съвременен език, „специалисти”, „експерти”, които да го научат да направи романа си по-партиен. Описано е това в списание „Летописи”, прочетете го, ако сте го пропуснали.
Няма писател, чието развитие да не бе в една или друга степен ощетено от тази политическа блокада. Мога за себе си да кажа, че ако е имало нещо, което да ме е притеснявало и понякога дори отчайвало, това бяха строгите, неумолимите ограничения върху конфликтуването и подбора на героите, което правеше съвременната тема за онези, които искаха да бъдат искрени, „табу”! Сума сюжети така изгниха в моите дневници и папки по тази именно причина. Сигурен съм, че в една или друга степен всички мои колеги имат основания да се оплачат от това. С тая разлика, че по-талантливите намериха, все пак, начини да се промъкнат през плътната обсада и – макар отчасти – да се осъществят.
Отчасти съм се осъществил и аз.
Няма съмнение, че ако системата през изминалите 45 години не беше толкова мнителна и деспотична, щеше да се появят поне два пъти повече истински книги, отколкото бяха създадени.
Редно е обаче да се признае и друго. Значението на системата за литературния живот през изтеклите 45 години не е еднозначно. Не бива да се премълчава, че тази система създаде благоприятни за книгоиздаването условия, дори като направи книгите евтини и достъпни за широките маси. Друг е въпросът, че в това отношение тя се е ръководила не от самоцелна грижа за литературата, а за усилване на печатната си пропаганда. Книгата не влизаше в икономическо състезание. Много хора получиха възможност да пишат и дори – в отделни случаи – да се издържат с писане. Това беше благоприятно за развитието на повече таланти. Правя тези оценки, като имам предвид положението на книгата преди 9 септември 1944 година, стагнацията в комерсиалното книгоиздаване. Ако се върнат старите порядки в книгоиздаването, няма съмнение, че българската книга отново ще се окаже в много унизително и тежко положение. Но това е друг въпрос. Да се върнем към пътеписите!
- От дневника се вижда, че от 1968-а до 1975 година, а и след това, непрестанно обмисляте идеята за „Родопски пътеписи”. Тази бъдеща книга ту разширява съдържанието си, ту го стеснява, но неизменно присъства в творческите Ви планове. Нещо повече, отделни фрагменти от нея се отливат в един почти съвършен вид още при уточняване на замисъла. Но и до днес тя остава ненаписана! Защо, коя е причината?
- Аз наистина проявявам една постоянна склонност към пътеписа. Вярно е също, че открай време съм се готвил да напиша пътеписна книга за Родопите. Подготовката е доста напреднала, както личи от дневниците. До книга обаче не стигнах – дадох предимство на някои от пътеписите ми за чужбина. Да, причината е съвсем прагматична. В „задграничните” пътеписи можех да имам далеч по-голяма свобода да разкажа за онова, което съм чул, видял и преживял. За Родопите – не можех да си позволя същата искреност. Пътеписът е документално четиво – нито хората, нито фактите можеш да измислиш. Всъщност това е и характерното в него – документалната му тъкан. В пътеписа е по-трудно нещата да се захаросат, докато за една чужда страна винаги може да се намери самар за удряне, вместо направо да се бие магарето.
- Искате да кажете, че сте се страхували от цензурата, така ли?
- Друго едно съображение натегна на везните: пълната увереност, че една искрено написана книга за Родопите нямаше да „мине”. Можеше, разбира се, да се парафюмират нещата, но не ми е „вкусно”, то е все едно да парафюмираш мърша. Този начин на писане /с козметика/ е изтезание, което поглъща много енергия, без резултати. Аз късно влязох в литературата, не разполагах с време и предпочетох да си пробвам силите върху неща, които можеше да бъдат не само написани, но и публикувани.
- В „родопските” пътеписи има природа и нещо народопсихологично, а в „чуждоземните” – история и политика, минало и настояще, освен географски забележителности и психографията на населението. Защо не подхващате темата за трагичната участ на Родопа? В дневника и публицистиката Ви има интересни размисли и откровения. Защо тази тема не присъства в пътеписите? Да речем, споровете за Тъмрашлията, за българомохамеданите и тяхната „историческа вина” – клали ли са те перущенци и батачани, клали ли са чепинските българи; има ли нещо вярно,  или доколко е вярно, твърдението, че у т.нар. „помаци” има едно мъчително чувство за „недостойното” им отстъпление някога пред чуждата вяра, което ги кара да компенсират сега с едно „по-достойно” държане – упорито отстояване на направения избор за верската принадлежност; че искат да се забрави някогашният им „позор”, поради което сега се правят на по турци от самите турци?
Защо тези въпроси не станаха компонент от художествената тъкан на „родопските” пътеписи, след като присъстват приоритетно при обмислянето им в дневника? Доколко има пръст в това „идеологическата летва” и доколко причината опира до психологията на литературното творчество? Имам предвид, че те стават предмет на публицистиката Ви, но на пътеписите – не!
- Задавате ми интересен въпрос и много работа ще си отворим.
Ако е до самочувствието на българите мохамедани, неточно е да се говори за осъзната вина, която да ги кара да се чувстват неловко. Тук става дума по-скоро за комплекс. Широко известно понятие е т.нар. „наполеонов комплекс”, тоест присъщия за всички почти по-нисички от среден ръст мъже. Те обикновено имат властен характер и неумолима пробивност в живота. Три-четири пръста свалила Природата от ръста, но в замяна на това го обезщетила с една почти сатанинска енергия. Не случайно най-големите диктатори, а и реформаторите в света са мъже под средния ръст. Дучето /Мусолини/ беше нисичък, Сталин – също, Чърчил – и той. Да не изброявам кои мъже пипнаха властта у нас.
- Много са! Сред тях има и високи.
- Да, но ще я задържат по-ниските. Все едно, може да се приеме за правило, че махне ли нещо Природата от човека /било от височината, било от косата и пр./, тя го възмездява с друго нещо. С друга сила или качество и така осигурява някакво равновесие.
Същото става и при създаването на комплексите по вторичен път, както е случаят с отнемането някому вярата и въвеждането му в чужда вяра, което е било за времето жива трагедия. Поислямчените, или още „потурчените”, не са се чувствали пълноценни в новата среда, защото са ги наричали „дьонмета”, тоест хора, променили вярата си или, иначе казано – вероотстъпници, отродили се хора. Знае се от историята, че еничарите са имали достъп в Османската империя дори до великото везирство и най-високите командни постове в армията. Но в духовната, или да я наречем, идеологическата, сфера – те не са били никога допущани! Те през целия си живот са имали чувството за непълноценност, свързано и със скрито чувство за вина. Вероотстъпниците са компенсирали тази вина в усилено старание да докажат своята религиозна пълноценност и преданост. Някои еничари са се връщали, за да потурчат собствените си роднини, та макар и с помощта на ятагана. Затова и връщане на еничари към първоначалното им битие, в първоначалната религия, е нещо непознато в историята. Най-ожесточено са се биели с християнските войски именно еничарите и най-безпощадни са били те към заловените пленници. Това е то широко известният „еничарски комплекс”, проявен например и по време на Баташкото клане. Вярно, че за Баташкото клане заповедта е дадена от пазарджишките власти, но начинът, по който е извършено то, не представлява екзекуция, а клане, на каквото са способни само свои върху свои. Безпощадно и без следа от човещина.
„Комплекс” е латинска дума, равнозначна в българския език на „набой”. Набой става, когато ти влезе, например, трънче в босата пета. Тогава мястото се зачервява и подува – това е „набой”. Още няма гной и поносима е все още болката. Родоотстъпническият комплекс си остава набой за цял живот, на всичко отгоре – преминава и в кръвта!...
Изобщо, всяко натъртване в душата на човека е свързано с преобразуването на цялата му психика така, че да оцелее и това става, като здравият организъм превръща болката в комплекс! Качество, което възстановява равновесието.
Прощавайте за дългото обяснение, но беше необходимо, щом приказваме за българите мохамедани, наричани някога „помаци” или „ахряни”. ”Ахрянин” е арабска дума и означава „човек, променил вярата си”. „Помак” е български синоним, но с по-друго значение – „помъчен” е човек, на когото са му отнели вярата. В случая „помъчването” не се изчерпва с процедура по изверяването, слагане чалма на мъжете и т.н. Помъчването е болка, която не стихва, или по-иначе казано – процес, проточен във времето.
- Какво Ви дава основание да говорите за процес? По логически /теоретичен/ път ли сте дошли до това схващане, или имате предвид и нещо друго?
- Има за това многобройни доказателства. В родопското село Борино /смятат го сега за турско/ през 70-те години бе разкрито старото им гробище и се установи, черно на бяло, че дори до края на ХVІІІ век помохамеданченото местно население е практикувало християнските погребални обичаи, включително отбелязване върху надгробния камък на кръст.
- Надгробният камък е сложен по турски обичай!
- Точно така. Най-отгоре – оформен като чалма. Но на тоя камък в дъното е изчукан кръст, за да не се вижда. Смятало се за престъпление, ако се открие подобно нещо. Да оставим настрана обичая да се слагат монети в устата на покойника, т.нар. „харонов обол”, с които е трябвало да плати на лодкаря, за да го отведе на другия свят. Ами че доскоро в стари къщи – българомохамедански – по сандъците се намираха икони /писано е за това в родопския печат/.
Родопите са край откъснат, планински, труден за живот. Там сиромашията е била в миналото пословична. Хората по време на глад са си продавали децата. Това е документирано. Бяла пръст са копали и яли вместо хляб, смесена с чукани желъди – разказвали са ми го това в българомохамеданското село Лъсково, Девинско, и съм го публикувал на времето. В тая полупустинна земя колонизиране не е въобще имало, като се изключи присъствието на номадите юруци лятно време по пасбищата в Средните и Западните Родопи. Потурчените са били оставени почти в пълна изолация. Християните са ги гледали накриво, турчинът завоевател също се е отнасял към тях с подозрение като към „дьонмета”. Да вземем село Тъмраш – седалището на многоизвестния Ахмед ага Тъмрашлията. След Балканската война цялото село избягало в Анадола и се установява със същото име – Томраш. Наскоро един познат се беше добрал до това село и разказа, че 80 години оттогава, там си говорят на български. Женят се главно помежду си и така селото се е превърнало в един чудноват етнически „помашки резерват”.
- В отношението на християните тук, в България, има нещо подобно. Те също не гледат на помаците като на свои, ако се съди по оскъдните податки в литературата.
- След априлските кръвопролития през 1876 година се натрупва едно вмъстяване поради кланетата. Не случайно кланетата са били предоставени, или по-точно – поверени, на помаците. Това е много ловък политически и психологически ход от страна на висшата турска администрация, която винаги е проявявала особена мъдрост, дори във времената на най-голям упадък и корупция.
- Мъдрост за наша сметка.
- Естествено. За сметка на по-недосетливия, на по-наивния. Наши историци и досега не са успели да обяснят поведението на турското правителство по време на Априлското въстание и най-чистосърдечно се доверяват на онова, което са писали за „зверствата” платени от правителството журналисти и застъпници. В това отношение историята ни представлява все още пълен батак.
Има нещо друго, което се превръща в своего рода психологическа преграда между помаци и християни: това е не толкова верската разлика /християнската религия по начало не е агресивна/. Но християните в икономическо и културно отношение се развиват, докато помаците, сковани от догмите на Исляма – продължават десетилетия и столетия да тънат освен в немотия, но и в невежество. Затова думата „помак” се превръща в нещо като обидно прозвище за самите българи мохамедани. Те не обичат тази дума, на всичко отгоре тя ги връща назад във времето на най-драматичните за тях изпитания. Мнозина все още не разбират, че това е и основната причина за възникването в Среднородопието на възродителните процеси сред тях през 30-те години, и по-рано. Българите мохамедани искаха просто да се разграничат от „помаклъка” и да бъдат равностойни с останалото население в планината. Това беше основен стимул и при възродителните процеси през 70-те години, поне за младите. Нека си говорят противниците на тези процеси, че били само насилствени. Младите, в по-голямата си част, чистосърдечно приемаха промяната на имената. Не случайно и в момента те се съпротивляват на упражнявания върху им натиск да си сложат отново турско-арабските имена. За тях това означава връщане към една непривлекателна действителност: фереджета, условности, фамилен мъжки деспотизъм, неограничена власт на ходжата и т.н. Младите не могат да се примирят с тази унизителна, средновековна деспотия, след като са вкусили от меда на равноправието.
- Значи противоречията продължават...
- Меко казано – „противоречията”. А всъщност става дума за силно драматични сблъсъци на всички равнища – вътре и вън от семейството. Хвърлени са огромни сили за превземането на душите – за съжаление само от едната страна! От наша страна – сме като свидетели. Но искам да Ви кажа – нека да се запише: Рано или късно ще заплатим за сегашното си мекодушие и нехайство! Не зная дали сте виждали как се коли прасе и как понякога след десет дупки с нож по врата на прасето, то си е живо и здраво, рита, отскубва се понякога от ръцете на касапите и хуква да бяга. Друг път опитният колач, внимателно избрал най-подходящото за убиване място, с едно само леко движение „приспива” шопара завинаги. Ето това точно определено място, което заема площ около 20 стотинки, се нарича „закол на прасето”. Нашият „закол” /на държавата ни/ - са помаците.
- На какво се дължи Вашата определена симпатия към тях, изразена чрез литературните Ви герои? Не ги ли смятате за виновни?
- Не! Разбира се, не. Те са точно толкова виновни, колкото сме и ние. Ние сме един корен, или – както майка ми казваше – един огън. Няма лош и хубав огън. Ние сме „един огън” – и за лошо, и за добро. С тая разлика, че към присъщите на родопчанина традиционни качества довчерашните помаци, а сега – българомохамедани, са придобили и нови, допълнителни.
- Какви по-точно?
- Качествата, свързани с оцеляването. Те имат доста по-силно изострено чувство към властта. Подушват силата, която ги застрашава, много отдалеч. В това отношение са истински барометри /в хубавия смисъл на думата/. Властта е за тях носител и на живота, и на смъртта. Те никога не са били с властта на „ти”. Не са имали собствена власт даже и по време на османското владичество – отделни хора са се докосвали до нея /аги, войводи, кърагалари и други/, но винаги са били под око. Турците убиват смолянския войвода Салих ага, а не българите. Пловдивският мютесариф Изет паша прави опит да плени и обезглави Хасан ага Тъмрашки, а не българите, които са го почитали като свой, защото ги е закрилял. Властта за помаците винаги е била чужда – от 300 - 400 години насам. Това не е могло да не им се отрази. В душата на помака трудно се прониква. Тя е таралеж: дори когато спи, не подава главата си от кълбото с бодлите. Помакът лесно обещава, но върши само онова, което му диктува инстинктът за оцеляване. Не много приятна чертица е това – съгласен съм, но и Вие се съгласете, че тя му е била крайно необходима.
- Но Вие проявявате към тях, въпреки тази черта, открита симпатия. Избрали сте ги за герои на най-хубавите си разкази – Ибрям Али, Рамадан от „Дервишово семе”, героя на „Горски дух” и т.н.!
- Защо да се сърдя на тях, когато ние, християнските им събратя, рушим българщината безогледно кой където и както свари. Освен това – аз ги имам присърце зарад драматичната им съдба, която е опънала въжето между нас. На мене ми е направо мъчно за тях, защото те и в момента са разпънати на кръст, подобен на оня от преди двеста, триста години. Те са си винаги били заковани на този кръст! Как да не ти потрепне сърцето за тези – нека да си го кажем направо – мъченици! На всичко отгоре, с нашето поведение, с нашите политически грешки, ние утежняваме тяхното положение в несръчните си опити да ги освободим от кръста. Само им развреждаме раните.
- Лично на мене ми се струва, че има и още нещо във Вашето отношение към българите мохамедани, вложено в литературните Ви герои: Вие цените мъжеството им. Не е ли тази черта Ваша романтическа измислица?
- Не. Българите мохамедани са много по-способни на мъжество от своите по-цивилизовани уж събратя. Те са по-непохабени, по-първични в хубавия смисъл на думата. Героят на „Горски дух” има свой прототип – не е измислен. Ибрям Али, който се затрива за една песен – също. Аз не съм измислил тези, а пък и другите си герои помаци. И не позволих през 1985 година да им похристиянчат имената – както се опитаха да ме принудят някои благопристойни господа. Деветото издание на книгата излезе през 1988 година със същите имена, както и първото. Помаците са наистина способни на мъжество, а това е любимата ми добродетел. Не трябва да ги съдим, а да ги разбираме. Но тъкмо това не сме успели да направим... И сме си ние виновни с всички възможни за нас последици.
- Смятате, че е минало времето?
- Времето не е минало, но ние, българите, сме, изглежда, оперирани от качеството, наречено „политичност”, „толерантност”. И го проявяваме това не само по отношение на българите мохамедани, но и в текущата политика. Сега. Това е причината за бързото ни опартизаняване, за израждането на свободата в слободия, а на демокрацията в демагогия. Народът ни почти никога не се е развивал нашироко и свободно. Винаги го е затискал някой отляво и дясно и той се е развивал векове подред в криви калъпи, които са му деформирали не само краката, но и душата. Защо да не си го кажем! Кога българският народ се е развивал по волята своя и по своите наредби? Затова сме и ние така порочно чувствителни към властта. Така че няма защо да се сърдим на помаците, че бързо се приспособяват към властта.
Има и нещо много лично, което ме свързва с българите мохамедани – това е техният песенен, музикален говор. В село Забърдо, Смолянско, вървете да чуете вдовицата на Банко Сливов – Фатме /дано е жива/, да видите какво е български език! Необразована жена, неграмотна, от старото поколение. Но именно в това поколение бе запазена специфичната за родопския българин мелодика в разговорния език, която направо омайва със своята образност, ритмичност и нежност, с умалителните имена и думи. То трябва да се чуе, то не може да се опише! Особено необикновената интонационна изразителност и „заоблянето” на думите, тъй присъщи на старобългарския език. Децата, преминали през училището, загубват дарбата да си служат с този песенен език. Изпарява се тя от докосването до тромавия учебникарски механизъм и до цивилизацията. „Повредата” се изразява в загубване на иначе вроденото чувство за ритъм и нежност в светоусещането...
- Струва ми се, че ние пак се отдалечаваме от пътеписите... А може би – не!...
Вие не отговорихте на моя въпрос, а го изместихте – неволно, разбира се, и с мое участие. Казаното, обаче, беше изключително интересно.
Но от всичко това, което си говорим, у мен изникват ред въпроси. И някои от тях ми е невъзможно да не Ви ги задам. Ето кои:
Кое от всичко току-що казано за българомохамеданите нямаше да „мине” /както сам се изразихте преди малко/, ако пишехте искрено за Родопите в една пътеписна книга? Пред кого нямаше да мине – казвате: не пред цензурата, тогава – пред кого?
Казахте още: Писането „с козметика” за мен е изтезание; писател, който нагази в тресавището на лъжата, се самоунищожава. Интересно, кое от току-що казаното за българите мохамедани не можеше да влезе в една пътеписна книга за Родопите без „козметика”? Защо? Кое от тази драматична и кървава наша история можеше да Ви доведе до „тресавището на лъжата”?
И един последен въпрос: Защо не създадохте един образ като например този, на Антон Дончев от „Време разделно” – на еничарския предводител Караибрахим?
- Питате ме кое от току-що казаното за българите мохамедани нямаше да мине. Нямаше да мине всичко, току-що казано за непремислената и непоследователно следвана държавна политика към т.нар. „помаци”. През 1912 година те бяха покръстени, а имената им – променени. През 1914 година те бяха разкръстени от същата българска администрация, която ги покръсти, за да се осигури изборната победа на д-р Васил Радославов, както и стана. През 1937 – 1942 година новооснованата от самите българи мохамедани културно-просветна организация „Родина” увлече подире си хиляди, предимно млади мъже и жени, които смениха имената си с български, макар да не се отметнаха от Исляма /на религията им никой не посегна/. След 1944 година новата, уж „народна”, власт ги погна и насилствено ги застави да върнат старите си имена.. И го направиха това не помаци фанатици, а откроилите се тогава първенци комунисти, чисти българи, като Кирил Василев, Анастас Примовски и други. През 1959 година отново се поде инициативата /на местна почва/ за сменяването на турско-арабските с християнски имена и вървя така няколко години – до 1965 година, когато първи секретар на Смолянски окръг стана Никола Палагачев, който замрази или, по-скоро, задуши този процес. След това смениха Палагачев /около 1972 година/, дойде нов „първи” и се поде отново възрожденската линия по отношение на българите мохамедани, която бе отменена с един замах на 29 декември 1989 година. Оклеветена и заклеймена като „престъпна”!
За 70 години седем пъти прищрака совалката от възраждане към „връщане”. Сбърка се нашего брата родопчанина какво да прави!...
От 40 години насам партийната цензура не разрешаваше открито обсъждане на т.нар. „помашки въпрос”. Препирните, а и крамолите „за” и „против” дружба „Родина” се водеха на четири очи в ЦК на БКП и нито в един момент не се взе окончателно решение.
Така беше и по всички останали въпроси, свързани с българите мохамедани. Като например за ролята на смолянския войвода Салих ага, управлението на тъмрашките аги – Хасан ага и всеизвестния му син Ахмед ага. Те, като българи мохамедани, по инстинкт са водили една пробългарска и даже прохристиянска политика: строежът на черкви в България през трийсетте и следващите години на миналия век изпреварва и по време, и по брой храмовото строителство в Старопланинието. Покойният Ангел Вълчев доказа това с цифри и, което е много интересно, храмовото строителство в Среднородопието е било под явната протекция на ахъчелебийския войвода Салих ага и Тъмрашлият Хасан ага. Но Кирил Василев се опълчи по класово-партийни съображения срещу тези „дерибеи” – както ги назоваваше той. За такива бе недопустимо да се каже каквато и да е добра дума, като например, че на тези „дерибеи” се дължи опазването на българщината. В Родопите по това време, при тези именно помашки „дерибеи”, е било немислимо жена да бъде грабната и потурчена или мъж да сложи на главата си чалма! Можело е да стане в Русе, в Солун – навсякъде. Но не и в Родопите!
Но ето че и за това трябваше да се мълчи. И мълчаха не само такива като мене. Мълчаха и историците! Нашите историци след 1946 година винаги са вършили само онова, което полуграмотни идеолози от ЦК са им нареждали. По инерция го правят и сега.
- Вероятно не е само по инерция?...
- Не е само по инерция, благодаря Ви за поправката! Великите сили, когато сме им давали възможност, винаги са се опитвали да смажат националното ни самочувствие. Главно с помощта на телевизията човешкото съзнание днес може да се „пере” по същия начин, както обикновените партенки. Сега – както „перачите” са ни подбрали – никога не е било! Жив пример са новонаписаните през миналата година „свитъци” по история на България, в които черното османско робство е префасонирано като „контактна зона между две цивилизации” и „присъствие”. На какви ли не исторически безочия сме ставали свидетели, но на такова – никой не беше се досега осмелявал. Авторката на османската част в новата история е Цветана Георгиева, а вдъхновителят за написването на тази „история” е бившият министър на просветата Николай Василев, син на човека, който ликвидира някога „Родина”, академик Кирил Василев. Все наши кореняци родопчани...
Дори за кланетата по време на Априлското въстание не можеше да се говори друго освен вече написаното и одобреното от московските ни исторически събратя. Толкова недоразумения и глупости има в трактовката на Априлското въстание, но когато покойният полковник Ангел Вълчев, авторът на „Тъмраш”, извади на мегдан документи, които не бяха в синхрон с казионната позиция, започнаха веднага скалпирането му под ръководството на тогавашния директор на Института по история академик Христо Христов.
Ето всичко това не можеше да влезе в замислените от мене пътеписи. Не можеше да се говори за „виновност” и „невинност” на българите мохамедани, да се обсъждат открито извършените с тях фатални грешки, които тласнаха това население към усилено изселване. Огромна жива сила се изля от Родопите към Анадола. Огромна! Стотици хиляди. За тези неща или се говори без да се чешеш по врата кое ще мине и кое – не, или се мълчи. Предпочетох да мълча...
- Струва ми се, че не съвсем точно сте ме разбрали. Ако искам по-детайлно, по-ясно и категорично да изясните кое нямаше да „мине” и пред кого нямаше да „мине”, не го правя, за да Ви вменя някаква вина за мълчание. Познавам много добре публицистиката Ви – дори само онова, което сте публикували по споровете около Тъмръш, достатъчно добре говори, че Вие не сте мълчали. Като историците например. Сблъсъкът Ви с елита на историческата мисъл, с Христо Христов, Петър Петров, Христо Гандев, Димитър Косев и други, поне по отношение на Вас, е документиран факт. Имам предвид и Вашите исторически полемики, които излязоха в отделна книга. Както вече казах, занимава ме въпрос чисто литературен, свързан с творческия процес: Защо всичко това стана проблематика на публицистиката Ви, там „мина”, а така неестествено и така настоятелно го избягвахте в пътеписите? Все във връзка с това е и въпросът ми за образа на Караибрахим от „Време разделно” на Антон Дончев.
- Позволете ми да направя едно мъничко, но съществено разграничение между публицистиката, за която Вие говорите сега, и ненаписаните пътеписи.
За публицистиката е достатъчно капка силен оцет, за да задвижи творческия или, по-точно казано, „войнствения” механизъм. За пътеписа, лично на мене, ми е винаги било необходимо освен капката оцет, точно такава капка зехтин – за да смаже по-тънките творчески механизми. Нужно е съзерцание, радост и леко сърце. Ето това ми липсваше, за да напиша родопските си пътеписи...
А за Караибрахим от „Време разделно”. Първо на първо, аз не пиша романи като колегата Антон Дончев, въобще не съм почувствал у мене тази наклонност. Но даже да можеше да напиша роман, не бих създал образ, подобен на еничарския предводител Караибрахим. Главната причина за това е чисто творческа: за да създадеш голям образ, трябва да го заобичаш – все едно отрицателен или положителен е той. Това е една от малкото безспорно установени в литературата истини. И още, не е възможно създаването на голям литературен герой без една бушуваща в него голяма драма, без един голям вътрешен сблъсък.
У Караибрахим няма вътрешен сблъсък, нито колебание дали да пощади, или да изреже главите на своите родственици и събратя. Такъв герой не може да остане задълго като голям литературен герой. В романа на Дончев това не личи достатъчно, защото „яките българи”, с които еничаринът Караибрахим се сблъсква, също не са драматични образи. Говоря за вътрешния драматизъм. Еничаринът ги напада, те се отбраняват и главно – заканват. Това също е сблъсък, но недостатъчно драматичен. Определящи в литературата са вътрешните сблъсъци. Ако ми беше подадине да пиша романи, аз бих създал един малко по-друг Караибрахим: един човек, който се завръща, за да вкара своите събратя и роднини в лоното на правоверните, но се разколебава и застава на страшния кръстопът – с тях или против тях. Залага се тука и живот, и пропуснати „ползи” от такъв един внезапен обрат , и какво ли още не...
- Струва ми се, че за Антон Дончев друго е било съществено в този роман, показва го и заглавието му: не вътрешният драматизъм на образите, а въпросът за избора и компромиса и на чия страна е правото, въобще може ли да се говори, че в случая има страна, на която е правото, и друга, която носи вина; въпросът за избора и компромиса – да оцелееш, като отстъпиш от вярата, но съхраниш рода си, или да умреш, но да я отстоиш и оставиш пример и завет на потомците за достойнство и героизъм. В този неизбежен исторически избор той е видял народната драма и трагедия за оня момент и за последвалите го дни на България. А че я е видял много вярно, и сегашната ситуация го потвърждава. В първия случай печелиш живот, но губиш достойнство и национално самочувствие, във втория – запазваш достойнство, печелиш самочувствие пред Историята и Времето, но ще остане ли народ, на когото да го завещаеш... А неизбежно остава разделянето и споменът за „разделното време”, родило злодея Караибрахим, остава споменът за Караибрахим, който неизвестно до кога ще ни разделя... Мисля, че това е проблемът на Антон Дончев.
Искам отново малко да уточня въпроса си. В никакъв случай не свързвам създаването на образ като Караибрахим единствено с написването на роман. Не ме интересува защо Вие не сте се захващали с такава задача – писането на роман. Мисля, че такъв образ е възможен и в един разказ – разказ от типа на „дивите”, и в един пътепис – пътепис от типа на „родопските”. Интересува ме защо Вие не създадохте един такъв образ – тип на злодей. В разказите – като художестевн образ, в пътеписите – като художествено-документален. От всичко, което сам казахте, очевидно е, че родопската история предлага прототипи.
- Във всичките ми творби – разкази, филми, пиеси – главните герои са положителни, а не отрицателни. Злодеите при мене са необходими, доколкото са потребни за неизбежния сблъсък с положителните герои, с мъжете добротворци, които стават жертва на своите страсти, смелост и рицарство. У мене не са се появявали никога стимули за писане на разказ, ако в дъното на сюжета не е чувството на възхищение. От такива като Караибрахим никога не бих могъл да се възхитя. Вие правилно го нарекохте „злодей”. А още по-малко бих имал стимули да пиша за него, ако не понесе поне възмездие. Сега, като си приказваме за тези неща, осъзнавам, че и при Йовков, и при Елин Пелин, и у всички по-значителни разказвачи е така: действието по принцип се възпламенява и развива винаги от идеята за доброто.
- А за оная част от населението на Източните Родопи, „екскурзиантите” – какво мислите? Наричахме ги как ли не /и все така продължаваме/: „български турци”, „потомци на ислямизирани българи”, „тюркоезични”, а сега е започнало да минава друго – „етнически турци”. Улавяла съм, че това, последното, и Вие – познавачът на родопската история! – го използвате, и то не рядко. Съвсем наскоро чух и друго – „турски българи”. Нарече ги така една фамозна телеводеща в своето предаване „Конфликти”.
Съществено или несъществено е как ще наричаме тези хора, значимо ли е за разкриване на историческата истина за тях и за съдбата на България, според Вас? Убеден ли сте, че това са „етнически турци”? Известно ли Ви е мнението на проф. Страшимир Димитров по този въпрос? Какво мислите за него? Не е ли това наистина изконно българско население с турско етническо самосъзнание по причините, които проф.Страшимир Димитров сочи?
- „Български турци”, мисля, че е най-точно да наричаме населението на Източните Родопи, което си служи с турски език и само нарича себе си „турци”, независимо от неговия племенен произход. Съществено е, разбира се, как ще наричаме тези хора, доколкото желаем да се съобразяваме с историческата истина и по-специално с техния произход.
Проф. Страшимир Димитров отблизо се е занимавал с този проблем и аз съм съгласен с доводите, които е изтъкнал в няколкото статии, които му е посветил. Накратко: не съществуват никакви данни за колонизация на Източните Родопи с турци от „османското коляно”. Съществуващите данни говорят за преселвания там на номадски тюркски племена от рода на юруците /още по времето на Асеневци/, на които османската власт на първо време се е опирала при своето проникване на Балканите. Те са се размесвали със свареното славянско население, което по-късно е било претопено с новодошлите пришълци. Асимилацията на свареното славянско население продължава и се ускорява след завоеванието на източнородопските земи: мъжете по правило са били избивани, а завоевателите са обсебвали жените и дъщерите на победените.
Така че никой сега не може да каже каква е преобладаващата „кръв” в жилите на сегашните „български” или „етнически” турци. Практическо значение в наше време имат самосъзнанието и преди всичко – езикът! Говорят ли турски и се чувстват турци – тяхно право е да се наричат каквито си искат. Но ние би трябвало да ги наричаме „български турци”, защото те са се пръкнали на българска земя и, така или иначе, са част от българската общност.
- Моля да ми простите, ако ставам прекалено настъпателна, но след като Ви „атакувах” като познавач на родопската история, изкушавам се да Ви предизвикам и като познавач на езика и законите на строителството му.
Възможно ли е такова словосъчетание – „български турци”? Ясно ли е то? Щом го предлагате, какво все пак то означава, назовава – българи или турци? Вие се интересувате много за отношението на различните народи към езика им – има ли в САЩ например „американски българи” или „американски китайци”, „американски японци”? Като официално понятие.
Без да подлагам на ни най-малко съмнение истината, че в наше време за националната идентификация  имат значение единствено самосъзнанието и езикът, интересува ме убеден ли сте, уверен ли сте, че езикът, който говори част от източнородопското население, е турски; уверен ли сте, че този език е в пряка, макар и прекъсната, генетична връзка със съвременния турски език? Доколкото знам, и по този въпрос е имало, макар и плахи, макар и потулвани, спорове между учени и апаратчици-политици. Имате ли Ваше мнение по въпроса?
И още нещо. Преди малко говорихме за родопското село Борино /смятано сега за турско/, че е разкрито старото му гробище и се установило „черно на бяло”, че до края на ХVІІІ век помохамеданченото население е практикувало християнските погребални обичаи, включително отбелязване върху надгробния камък на кръст. Знаете ли, че и в Източните Родопи има разкрити не едно и две такива стари гробища? Ще Ви кажа, че едно от тях е в самото село Мишево, Джебелско, което също се смята за турско – от турско по-турско – и населението му днес говори, както Вие казахте, турски. Един забележителен човек, родом от същото село Мишево /Фейзула Фетов, при преименуването – Филип Петков/, ми разказа за това старо гробище с отбелязани върху надгробните камъни кръстове, както в Борино. Какво ще кажете за това? А и за общоизвестния факт: Мишево /и десетки села в Източните Родопи/ е обкръжено от помашки „островчета”, като село Припек, например /като Аврен, Женда, Жълтуша, Кирково, Чакъларово, Бял извор и т.н., и т.н./?
- Дали е възможно такова словосъчетание като „български турци”. Ще Ви напомня, че сега в езика ни са в постоянно обращение изрази „български евреи”, „американски евреи” и никой не ги намира за неестествени. Доколкото зная, много често се употребяват и другите изрази, които приведохте за пример – „американски италианци”, например. И т.н.
- Разбира се, че ми е известно, разбира се, че съм забелязала и изразите „български евреи”, „руски евреи”. Да, в постоянно обращение са в езика ни, у нас – в България. И не просто са в постоянно обращение, но са и официални понятия. Аз питам имате ли представа как е това по света, в Европа и Америка!
- Дали там понятието е официално – не знам. Но у нас съществува.
Що се отнася до увереността ми дали езикът, на който говори част от населението в Източните Родопи, е турски, налага се първо да се уточним за коя част от това население е дума. Мисля, че питате не за българите мохамедани, които живеят в Ивайловградско, в Кирковския край и на доста други места /някои от тях Вие споменахте/, които все още, както е например в село Припек, не знаят нито една турска дума и говорят на кристален български език. Вашият въпрос не се отнася до тях, нали? Говорим за населението, което си служи с турски език?
- Да, говорим за тази част от източнородопското население, която си служи с турски език. /Наричам езика им така, както е прието у нас да го наричаме/.
- Колко е турски този език и дали е, и в каква степен е генетично свързан, както Вие се изразихте, със съвременния турски език, аз лично не мога да определя, защото не зная турски. Но чувам хора, които са познавачи на турския, че и в Кърджалийско, и в Шуменско турският език, на който се говори, е почти непонятен за турците в Турция. Това е архаичен турски, силно повлиян от езика на свареното местно население.
Но вижте какво, ако трябва да се ровим в тези работи, за малко „чисти” неща може да се говори, когато става дума за турците. Всеизвестно е, че проникването на османските турци в Мала Азия започва в началото на ХІІІ век, след като Чингиз хан разбива огузите в Туркестан и дава тласък за тяхното разселване. След смъртта на Чингиз хан по-голямата част от огузите се завръща по родните си места, а най-малкият син на Сюлейман шах, един от огузките предводители, се отправя само с 400 конника заедно с жените и децата им за Мала Азия. Той разчитал на вече установилия се там султан на селджуците – Алеадин. И понеже по същото време Алеадин воювал с татарите и му трябвали хора като Ертогрул, той го допуснал да участва в битката с татарите и след спечелването й му дава позволение да се засели в едно крайче на областта Витиния, до самата граница с Византия, заедно със своята микроскопична, може да се каже, дружинка от 400 мъже. Ертогрул се оказал обаче отличен предводител и много скоро успява да разшири своите владения, като измамва дори и благодетелите си, селджуците, и основава собствена държавица в размерите на един санджак. Наскоро след това умира, за да го наследи синът му Осман І /1326 година/, основателят на османската династия, който слага основите на бъдещата велика османска империя. Потомците на ертогруловите 400 мъже поглъщат след това сума тюркски и нетюркски племена, налагат им езика и вярата си и от тая многолика сплав се откройва постепенно сегашният турчин не само в Източните Родопи, но и в самата Турция. Мисля, че не е особено важно дали ще ги наричаме „български” – израснали в България, или пък „етнически”, т.е. коренни турци.
А това за село Мишево, което Вие сега разказвате. То е неоспоримо и за неговото, пък и за населението в много още като Мишево села, „глътнати” от пълзящата, да я наречем, асимилация чрез смесени бракове между българи мохамедани и турци, чрез налагането на езика им с помощта на религията и т.н. Тази нестихваща асимилация продължава и след освобождението на България, дори с по-голяма сила от преди освобождението. Това е самата истина, но каква полза, ако второ и трето поколение вече говори само на турски и непоклатимо се чувства турско?...
- Ползата е, че при бъдещото етно-политическо развитие тези неща, поне в международен план, могат да се окажат от значение...
- Възможно е, но в науката – поне до сега – няма разноезичие по този въпрос. От сега влиза в действие една широкомащабна акция за безшумно етническо прочистване на българщината в Средните и Западните Родопи с участието на наши уж научни авторитети като споменатата знаменоска в този процес Цветана Георгиева и други, набързо квалифицирали се като „етноспециалисти” /президентския съветник Михаил Иванов например/.
- За да завършим с тази малко тягостна тема, един последен въпрос: Как бихте формулирали главната опасност за оцеляването на българщината в обстановката на сипещи се върху нея удари. Удари върху традициите, езика, църквата и въобще – върху духовните стожери на държавата ни?
- Това, което става сега в света, ако се съди по новините от Алжир, Египет, Иран, Босна, Херцеговина, тези от остатъчните от СССР републики, говори за едно усилващо се противоборство между Исляма и Християнството, от една страна, и от друга, между т.нар. фундаменталисти и обикновените, да ги наречем, мюсюлмани, които не се домогват до религиозния абсолютизъм при управлението на държавата. Кланетата в Нигерия са между мюсюлмани и християни, кланетата в Сомалия, които опустошават тази държава, са видимият изблик на съперничеството между християни и фанатици мюсюлмани. В Исляма се възраждат традиционните, както ги наричат, „ценности” и на първо място – неговата абсолютна нетърпимост към останалите религии и, разбира се, към народите, които ги изповядват. Ето това нещо американците и западняците демократи не отчитат! Те не са яли попарата на Исляма и не разбират достатъчно какво означава възраждането на агресивните в него деспотични и завоевателни форми.
- Говорите за застрашаването на всемогъща Европа със сила? Възможно ли е?
- Няма „всемогъщи” в ядрената ера, когато една-единствена бомба може да ликвидира цяла една всемогъща държава, все едно дали е Англия, Германия, Франция или най-сетне – Щатите. А ислямските държави са на път да осъществят ядреното си въоръжаване. След това те ще разговарят или преговарят с Европа много по-иначе. Запомнете го това! Единственото, което ги възпира, е разногласията за Халифата, първенството в Исляма.
- Не подценявате ли Европа и Щатите?
- Никак! Силата на този, който иска да умре в бой за „правата вяра”, за да заслужи вечния рай, е една, а силата на преситения, заставен да се отбранява европеец, е съвсем друга. Сладостите на индустриалната цивилизация доведоха Европа до една небивала морална разруха. Виждаме в Италия епидемично развиващата се корупция. Тя е не по-малка, отколкото в останалите – цивилизовани – както ги наричаме, държави. Само че те все още имат достатъчно ресурси и достатъчна дисциплина, за да прикриват всеобщото загниване. Но то е факт! Сладостите на индустриалната цивилизация състариха западното човечество за броени десетилетия. В известно отношение, това е, което състари и обезличи и нашия селски в миналото народ. Войници от преситени хора не стават! А в ислямските държави е обратно. Те имат идея!!! Коранът е чиста проба военен устав и войната за тях е нещо свещено. А от ударилата го на живот западна цивилизация са останали едни съдрани от дълга употреба духовни дрипи. Не ми се ще да го изричам, но е комай време да си го кажем. И да е известно, че протичащото, вероятно не без американско участие – дебългаризиране, дехристиянизиране на Родопите – съвсем определено говори, че нито американците, нито западняците са наясно какво става и накъде се накланя светът. Това говори, че и едните, и другите, са изгубили – и то в голяма степен – своите собствени рефлекси за оцеляване, благодарение на преяждането, на силата, която имат, и на излишното самочувствие, което им вдъхва тая измамна сила. Наричам я „измамна”, защото решаваща сила в света винаги е била силата на духа!
- Защо не напишете сега родопските си пътеписи? Какъв по-хубав повод да разкажете всичко това сега – и на нас, българите, и на света, ако те бъдат преведени?
- Идеята Ви не е лоша. В сегашното драматично за Родопите време тъкмо е за писане. Друг е въпросът ще се намерят ли дни да проходя старите маршрути и да му тегля равносметката. Само е за писане – тука сте права.
- Утре може да е късно...
- Ако питате мене – май че е късно.