- В разговор за тайните на писателското майсторство казвате: „Всеки разказ си има своя биография. Разказът „Към върха" има своите живи прототипове в Девин...”. И обяснявате как се ражда идеята за „Айшовица” и „Към върха”, „Дърво за огън” и „Дърво без корен”", споменавате и за „Дервишово семе”".
На 11 юни 1960 г. в Дневника си сте записали: „Някои бележки върху това, как са възникнали идеите за разкази - написани и ненаписани. Това е полезно за по-пълно определение на т. нар. „вдъхновение”. Следват бележки за „Калинкините чанове”, „Барабанчикът”, „Магесникът от Брезе” и за още някои, но не и от „дивите” разкази (с изключение на „Калинкините чанове”).
Добре ще бъде, ако има такъв разказ и за останалите заглавия от „Диви разкази". Или моят първи въпрос е: Каква е „биографията” на всеки един от „дивите” разкази? Как възниква идеята за разказа? Кои и какви са прототиповете на героя и на случката?
- През 60-те години ходех от време на време през летните месеци на палатка в Родопите по за десетина-петнайсет дена. Мисля, че беше през 1961 година, когато прекарах около две седмици в местността Чурал - един затънтен пущинак. През тази местност всеки ден преминаваше един овчар със стадото си, казваше се Шабан Манчика от град Девин, около шейсетгодишен, черноглав, с войнишко таке на главата (плячка от Втората световна война). Казах му веднъж да не прекарва овцете през лагера, защото по това време спим, и по този повод завързахме разговор. Дума върху дума, дойде ред да ми разкаже за участието си в кражбата на една мома за негов познайник от Девин, а после и за кражбите, които бе извършил той след това за себе си (последната - като вдовец на петдесет години).
Още на другия ден възстанових по памет разказа на Шабан, като прибавих и някои измислени от мене моменти, които го драматизираха. Този текст влезе в моя дневник и отлежа там около пет години, преди да напиша окончателно разказа „МЪЖКИ ВРЕМЕНА” през 1966 година.
Какво добавих към прототипната случка? Обогатих я с някои подробности, които усилват драматизма при преминаването на реката например, при отвличането на момата от нивата, сцената с търкалянето по тревата, когато остават сами, нейното самопризнание, че го иска, и особено влюбването на Шабан в похитената мома. От този момент възниква и вътрешният сблъсък в душата му: да я вземе или да я води за другаря си, който му е платил. Целият финал оттук нататък е измислен. В прототипната случка момичето го бяха просто завлекли и набързо оженили в Девин.
При подобни обстоятелства се зароди идеята за разказа „МЕРАК", само че тук тласъкът дойде не от случка, а от гледаната на място оригинална сцена на овнешка любов при изкуствено осеменяване в една родопска кошара край с. Чуреково, Девинско. (Бях изпратен в командировка от в. „Кооперативно село” около 1957 г. да напиша очерк за родопски овчари и така попаднах при овчарите-осеменители). Слиса ме нежността в отношението на мъжкото към женската. Това беше силно преживяване, което ме накара дълбоко да се замисля върху поведението на мъжете, когато се любят, за грубите им обноски, липсата на нежност, проявите на бруталност и често пъти - на насилие дори в брачната любов. За липсата на култура и човещина. Всичко оттук нататък бе измислено без особено усилие. И самият аз се усещах като уловен в престъпление. Оттам дойде и вътрешният драматизъм в разказа.
Имената на главните герои в „Мерак” са измислени - Юмерът (Мерко) и чичо Каню. В тях вложих много от собствените ми впечатления. Превъплъщавах се ту в единия, ту в другия.
„КОГАТО СВЕТЪТ СИ СЪБУВАШЕ ПОТУРИТЕ” възникна като идея в Асеновград около 1961 година. Разпитвах един възрастен обущар - бай Коста Патера, за станимашките (асеновградските) занаятчии, което ми трябваше за историята на града. И току се отплесна бай Коста да ми разказва как новите гумени цървули на времето му „изяли главата”, т.е. поминъка, и преминал към други занятия. Моя измислица са по-интимните моменти в тази история - оженването на Коста за видна мома, недоволната нейна майка, която гледа на брака й с Коста като на нещастие, и дивото желание на Коста да докаже на тъщата, че е достоен за дъщеря й. Всичко това подкара разказа към един вътрешен драматизъм и повлече нови измислици: давенето в реката и други. Всичко за бирата и кебапчетата бе също моя „добавка”, пожарът в чаршията - също, и т.н. Оставих си тука и името на главния герой - Коста, толкова беше симпатичен тоя мой прототип.
„ СТРАХ” е изцяло измислен. Прототипното в него е образът на старшия горски Порязов от родното ми село. Имам и едно мое сходно изживяване като лесничей през 1949 година в родопското село Стоманово. Замръкнах там на път за Лесичевското горско стопанство през зимата, снегът стана много дебел и трябваше да пренощувам в селото заедно с коня в една изоставена къща, където се посрещаха селските гости. Когато си легнах в голата стая, вече заключен, нещо похлопа, после се повтори, потрети - да не разказвам подробно. Проверих прозореца, вратата - нищо обезпокоително нямаше, но когато отново легнах, тропотът над главата ми се повтори. Извадих револвера, готов да стрелям, но малко по-късно разбрах, че хлопането идваше от дупката за кюнеца на печката, която не бе сложена. Бе залепена с вестник, при духването на виелицата отвън се беше поотлeпила и похлопваше. Освен това, покойният бивш училищен инспектор от Асеновград Стойчев беше ми разказал за едно свое пренощуване в някакво родопско село, близо до джамията, и за появяването през нощта на един борсук. Претопих ги тези неща в собственото изживяване, като и тук домислих необходимите за усилването на атмосферата подробности - случката с погребението и т.н.
Името на героя - Порязов, е на действителен старши горски от родното ми село - строг, изпълнителен мъж и сладкодумен разказвач. Неговото име много ми помогна в писането на разказа, защото непрестанно си го представях как изглежда: с блеснали очи и едри зъби, как ръкомаха и се кълне, че ти е казал самата истина.Напълно разбирам онези драматурзи, които решават да пишат роля за определен актьор. В случая стана и с Порязов нещо подобно. Написах разказа повече заради него, отколкото заради мене, като претопих себе си в него (като изживяване).
- Мопасан има един разказ със същото заглавие - „Страх”. Дали бяхте в негласно съревнование с него, когато пишехте Вашия разказ „Страх”? Имам предвид, че в един по-ранен период - 1957-1958 г., когато пишете първите си разкази, неговото майсторство и Ви обезкуражава, и Ви предизвиква.
- Не си спомням този разказ на Мопасан, абсолютно ми е изличен от паметта, ако съм го чел. Не може и дума да става за съревнование с Мопасан, когато съм писал моя „Страх”. (За да има съревнование, необходимо е съзнание с кого и за какво се съревноваваш.)
- Да продължим с раждането на замисъла за останалите „диви” разкази.
- „ЗАСУКАН СВЯТ” възникна при едно друго летуване в Родопите, около 1962 година, но не в Чурал, а в друга местност - Айванлии, където вечер при огъня идваше един беглец от ТКЗС - бай Милю. Беше сдържан, мълчалив човек, но пийнеше ли една ракийка, отваряше се на приказки и започваше да разказва за разправиите си в ТКЗС-то, за домашните бъркотии на синовете му (единият си беше подпалил къщата) и т.н. Чух от него за патилата му с един „търговец", всъщност диверсант, нанизах след това няколко сходни други случки, за да изведа идеята, че светът е непознаваем и не се знае кое е за лошо и кое - за добро. За целта измислих и подходящо начало на разказа - опитите на майката на Миля да го умъртви, докато е била още бременна, и последицата от това за неговото погрозняване, което по-късно се оказа, че е най-големият му в живота шанс.
Зная от опит, че не количеството измислици или добавки към прототипния разказ решават успеха му: единствено важно е качеството на измислиците, в каква степен те го обогатяват и осмислят прототипната случка по нов, понякога неузнаваем начин. Макар да са малко по количество, те могат да придадат друг смисъл, философия и звучене на нещата, да постигнат необходимите художествени обобщения. В „Засукан свят” имам много домислени епизоди, защото верижният строеж на разказа го изискваше.
Много по-малко житейска истина има в разказа „ГОРСКИ ДУХ”. Някой нещо беше ми загатнал (записал съм го в дневника) един горски, помак, който си обичал толкова много кокардата и фуражката, че дълго не я давал, след като го уволнили. Аз измислих всичко останало, като вмъкнах в повествованието фрагментарни впечатления от други горски произшествия. В този разказ описах собствения си порив. Героят съм аз. От Метко взех само фуражката с кокардата. Баладичното нарочно потърсих: зная от опит, че загадъчното в една случка винаги я „разширява”, като предизвиква въображението.
„БУКОВА ГЛАВА” е написан по действителна случка, пак обогатена. Онова, което описвам в него, се случи в село Добралък, около 1963 година. Героите имат свои прототипове, изцяло измислен е само финалът.
Подобно е положението с разказа „ГОЛА СЪВЕСТ”, изграден върху случка, която ми разказа Александър Панайотов от същото село Добралък, който е и прототип на героя от този разказ, оставен с оригиналното си име. И тук, както обикновено, удължих историята с нови епизоди. Накарах героя Панайотов да продължава да се съпротивлява (искаше ми се да е така). Измислен е епизодът с опита да го убият и прогонят и, разбира се, с финала - погребението на Сговора.
Докъм средата на разказа се придържам към прототипа, след това изцяло го измествам.
В „ИБРЯМ АЛИ” истинското е, че един бивш разбойник-помак, който върлувал преди Балканската война в Средните Родопи, се бил оттеглил в Турция по време на войната, като предварително заровил на българска земя едно бакърче с лири. След войната се връща преоблечен да си прибере имането, отбил се в Чепеларе да нощува, вечерял в гостилницата, а там го познали и на другия ден го причакали и го убили от засада. Но това е само повод за написването на разказа, който е всъщност изцяло измислен.
Малко е и основният материал, вграден в разказа „ИЗПИТ”. В село Манастир един възрастен кацар беше ми разказал какво патил с една поръчка за необикновена каца - „колкото широка, толкова и дълбока", как я закарал в едно съседно помашко село и му я платили. Имало едно-единствено усложнение, че купувачите останали недоволни от дървените обръчи. Всичко останало около тая каца е рожба на въображението.
- Всъщност Вие вече сте разказвали за ролята на прототипа при разказа „Изпит" - в едно интервю за алманах „Зорница".
- През 1961 г. написах история на село Манастир. (Аз съм написал историята на Асеновград, на Девин, на Смолян, на моето родно село Яврово). В село Манастир отидох при един кацар. Попитах го как прави каците, а той ми отговори: „Лесно правя каците, лек ми е занаятът, ама идват халосани хора, не знаят какво искат. Онзи ден идва един и настоява да му направя каца - да събира 300 оки извара и да може да я изгребва с ръцете. Не си прави сметка, че като я закара в село - ще му се смеят на кацата, та махни на кацата, ами и на мене”.
Това ми се оплака кацарят. След това се разделихме, тръгнах си аз по пътя, върнах се в София, но неговите думи останаха в ума ми. Взех да си довъобразявам какво ли ще стане, когато оня, с широката каца, я закара в село, и така, малко по малко, измислих разказа „Изпит”.
Думите на кацаря в случая изиграха ролята на тласък. Те ме накараха да си представя работата с тази необикновена каца по-нататък. Ето повода за написването на този разказ.
- И от тогавашния, и от днешния Ви разказ очевидно е, че изходният материал е бил малко.
- Така е горе-долу и с „ ЧЕРНОТО ПИЛЕ”. Бай Коста Патера от Асеновград, за когото стана дума, ми разказа, че на чаршията, когато той бил там обущар, в един от дюкяните имало кафез със скорец, който при свирукането запирал воловете на преминаващите по улицата селяни и ставало голям джумбуш. Това беше достатъчно като емоционален тласък за написването (по-късно) на разказа.
За „КОЗИЯТ РОГ” съм писал (не си спомням къде), че се „подкваси” от едно само изречение, прочетено в списание „Поборник-опълченец”, издавано в Русе в началото на века. Пишеше за някой си Ангел войвода, че се крил в колибата на „Хайдут Мария и Караиван”. Нищо повече, но оттам започна едно непрестанно връщане към тази Мария и Караиван и непрестанни въпроси: защо тя е наречена хайдутка, а той не е, мъж и жена ли са били, брат и сестра, или забегнала влюбена двойка, и особено това - защо тя е хайдутката, а не той? И лека-полека почна процесът на измислянето: първо с това, че озлочестеният Караиван е бил сакат, не е могъл сам да отмъсти, та решава да направи от малката си дъщеря мъж-отмъстител.
С измислянето на епизодите не се затрудних: нашата история е пълна със случки на насилие и отмъстителство. Има отработена, както се казва, „технология”. Намерих и основния вътрешен сблъсък у Караиван в противопоставянето на желанието за мъст и бащината обич към момичето, завършил в полза на отмъщението. И т.н.
Аз съм действащото лице в разказа отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария.
Разказът „СВАТБА” също има в основата си една случка с мома, която пристанала на момък от друго родопско село, въпреки желанието на родителите. Станало нужда да я търсят в другите махали, като викали по върховете: „Абре хе-е-е-е-й, крушовци, има ли там нашо момиче, бре?” Много ми хареса викането. След това нещата се навързаха с въвеждането на нов герой - чичото на годеника, Селим, появяването на любовния триъгълник, сблъсъкът с хората на Ахмед ага, бягството на момичето пред лицето на „врага” и т.н.
В прототипната случка родителите бяха открили момичето, бяха си го взели, натупали и - толкоз...
При този разказ, както и при другите (вижда се това от дневника ми), често съм се връщал към всяка от възникналите по един или друг случай идеи и съм ги обогатявал и домислял с една или друга чертица, с една или друга връзка или развръзка. Това отлежаване продължи около пет години.
Разказът „ПЪТЕКИ” е построен също върху истинска слука, оставих и героя с истинското му име - Влашо. Този човек наистина правеше безплатни пътеки около Асеновград. Срещнах го, обядвахме заедно, говорихме. Казаното от Влашо бе малко и пестеливо. Той не бе имал среща с директора на пътищата и за него изобщо не стана дума, нито го бяха срещали туристи, да му искат легитимацията и пр. Но от малкото, което чух от този човек, аз направих „отливката” на няколкото други, измислени от мене епизоди, свързани с героя от „Пътеки”.
Идеята за разказа „ПОД СВИРКАТА НА ЛОКОМОТИВА” дойде след едно посещение при престарял антифашист от асеновградските села, който живееше последните си години. Сърдечно болен, с високо кръвно налягане, побелял, грохнал и с една болка в душата: бяха го нарекли негови другари при среща с ученици „капитулант". Вече не излизаше нито на двора, нито по улицата, за да не го сочат с пръст. А целият му живот беше преминал в мъки и тегла за „идеята”. Представих си какво му е на този човек - слаб да се бори, омаломощен от една чудовищна несправедливост; какви отношения бяха настъпили в семейството му. И така написах разказа.
В повечето от случаите, за които говоря, прототипната случка даже не би могла да се нарече „основа" на последвалия разказ, а стимул за неговото написване. Животът предлага много епизоди, малко са идеите, които могат да бъдат вложени в тях. Епизодите са хиляди, а основните идеи, около които се върти изкуството - може би само няколко стотин.
- Остана разказът „КАТЕРИН”. Нима наистина е имало куче с такова име, Катерин?
- Имаше.
На 19 юли 1968 година дойде у дома, в родното ми село Яврово, козарят на съседното село Лясково - Ангел Шингалов, да ме пита искам ли кози тор за моята градина. Поканих го до огъня вън на двора, почерпих го и стана дума откъде има толкова много тор (предлагаше три камиона), а той ми разказа, че от дълги години е козар и в момента продължава да пасе селските кози. Позачекнах го на тая тема и почна разговор за вълците и козите. Беше ми интересно да го слушам как си служи ту със стари, диалектни, селски думи, ту с нови, как ги свързва и смесва. Думата „протежение” (за разстояние) той изговаряше като „протеже”. Вместо „малък бях”, казваше „маловръстно бях” и т.н., но сладко приказваше, с въображение. Спомена ми за едно от неговите кучета, Катерин, как се „вдивило” на стари години, та се наложило да го застрелят. Не бях чувал име на куче Катерин. Хареса ми още като го чух за първи път, защото е необичайно за име на куче и освен това много е звучно, с леко ироничен, хумористичен пълнеж. Не само го запомних, но веднага ми подейства на въображението и още същата вечер, след като се наприказвахме с Ангел, започнах да замислям разказа. Свързах „подивяването” на кучето, което разкъсало една овца, с недохранването му от стисливия стопанин и оттам - с проблема за храненето и прехранването (и в живота, и в разказа) - един от вечните проблеми, фатално свързан с поведението и на човека.
Ангел не казваше, че „наблюдавал" кучето, а го „съблюдавал” - това даваше допълнителна прелест на разказа. Когато някой ми разказва, винаги ми е скучно, ако изложението е грамотно и гладко. Стилистичните и граматичните грапавини галят ухото ми и много по-силно въздействат на въображението ми, не мога да обясня защо.
(Спомням си точно датата на разговора ми с Ангел Шингалов, защото записах част от него в дневника.)
- Нека припомним какво казвате за останалите четири разказа:
„В моята практика, колкото и скромна да е и по време, и по дело (както стана вече дума), случвало ми се е да написвам разкази в една или друга степен измислени, а също така и разкази със свои живи прототипове, изградени върху някаква действителна случка. Такъв беше случаят с разказа „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”.
Тая случка аз отколе знаех, но дълго време не направих от нея разказ. Защо? Защото за да се превърне в разказ една случка, не е достатъчно в нея да има мъка и любов, нужно е да има още вътрешен конфликт. Не е достатъчно да се изправи Рамадан срещу Руфат и да се препират кой да вземе любимата жена, макар че и по този начин може да се напише разказ. Необходимо беше да има не само външен, но и вътрешен конфликт, да се изправи Рамадан срещу себе си, да влезе в борба със себе си чрез своето чувство на любов и желание за отмъщение - две чувства, еднакво силни и съдбоносни. Тази малка на пръв поглед промяна, която превръща един епизод в разказ, е всъщност най-деликатната и важната. Това е - нека си послужа и с друго сравнение - онова магическо дихание, което творецът дава от себе си на шепата кал, за да й вдъхне душа и да я направи жива.
Дайте ми „душа” - ще ви намеря кал по земята, колкото си искате - всякаква кал в каквото си количество желаете, за да направя от нея хиляди разкази!
Случаят например с „ДЪРВО ЗА ОГЪН”. На сватба, докато чакахме да поднесат ракията, аз се забавлявах с един албум, в който видях снимка на мъж, фотографиран с бутафорна мечка. Тази находка ме заинтригува и, както се казва, „измислих” разказа „Дърво за огън”, току-речи, от игла до конец.
Още по-оскъдна е биографията на разказа „ДЪРВО БЕЗ КОРЕН”. Преди известно време, когато живеех на бул. „Патриарх Евтимий”, всяка сутрин на тръгване за работа, по едно и също време, около 8 часа, виждах зад прозореца на четвъртия етаж на една кооперация все едно и също мустакато лице с гугла. Втренчено в улицата, неподвижно, тъжно и унило. След това лицето изчезна, но тая странно замислена физиономия с гугла ме развълнува, защото бях виждал много такива селяни „корабокрушенци” в града и добре усещах тяхната житейска драма.” („Надникване в съкровеното”, стр. 27-28.)
„МИТОВАТА ЖАЛБА” има своя реална основа... Тука ми направи силно впечатление необикновеното нещо: майка заради една гола красота да натири тъй жестоко сина си... Подобен беше случаят и с „КАЛИНКИНИТЕ ЧАНОВЕ”... За едни чанове такъв мерак... Заради чанове... Това ме порази. Живеели са значи простите овчари не само заради овчите руна, заради вълната и млякото, заради хляба и файдицата, но и заради хубостта на звънчатата музика”. (Дневник, стр. 199-202 от 11 юни 1960 г.)
Няма ли да добавите нещо към казаното? Ако се конкретизират прототипът-случка и прототипът-герой за „Дервишово семе” и „Калинкините чанове”, биографията им ще бъде по-пълна.
- Съвсем ясно си спомням, че за чанове стана дума веднъж в село Михалково, Смолянско, в селската кръчма, по време на една от първите ми журналистически командировки. Аз попитах продават ли се чанове, защото разбрах, че един от мъжете, с които бяхме на масата (мисля, че се казваше Бочуков), имал на тавана си две дизии чанове. Човекът, без да се колебае, отказа да ги продаде, защото са от прадядо му и не били обикновени чанове, а той ходил да ги купува чак от Неврокоп и носил със себе си няколко сребърни монетки от гиздилото на жена си, за да станат по-гласовити. Много ме слиса тоя отговор, като знам колко родопчанинът е пестелив и даже стислив. Да развали гиздилото на жена си, за да купи например муле, овца или ниви - напълно е способен да го направи, но да си даде сребърните монетки, за да има по-хубави чанове - това ми се видя много необикновено. На такъв жест е способен само художник. После се размислих дали само желанието за красива музика го е подтикнало да си даде сребърните пари за чановете и лично да отиде до Неврокоп в ония времена, когато за това се е искало поне десетина дена път - за отиване и връщане - и отделно рисковете да го оберат върлуващите по онова време разбойници.
Може би е имало и друго желание: да свърже чановете с жена си (или годеницата си), изобщо с любимата, да влее в тях, да материализира в тях нейното вечно присъствие. И тогава сюжетът за разказа се открои като че ли изведнъж - под въздействието на тази емоционална тръпка.
Някъде съм разказвал и писал - не мога сега да си спомня къде и да видя точно какво - но с риск да повторя, ето как се натъкнах на сюжета за „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”. При една командировка в Родопите през месец август 1956 година преминах на път за Персенк през българомохамеданското село Лясково, Девинско. Трябваше да се снабдя от там с кон, за да продължа. Коня взех от горското стопанство, а за водач на коня (който и да го върне) изпратиха с мене един аго Рамадан Дервишев. Ходихме, каквото ходихме, когато да се разделим, аз го почерпих от едно шише мента и докато се питахме за едно, за друго, той захвана да говори за себе си, каква мъка на сърцето имал и пр. Рано останал сирак, оженил го дядо му за едно момиче още петнайсетгодишен, но съсед му - по-възрастен и опитен ерген - харесал и той момичето и уредил работата с братята й да му я докарат за два пръча. Така и станало, но Рамадан вече се бил влюбил в него и, ето, 40 години оттогава още го боли, още я мисли и всяка заран ходи да гледа уж дири от лисици, само и само да я зърне. Това беше историята. Направи ми силно впечатление трайността на любовта у този Рамаданчо, който, брадясал вече мъж, се задъхваше от вълнение, когато говореше за своята недолюбена млада съпруга. Оттук нататък започна чертица по чертица домислянето на разказа, докато намерих най-важното: възникналата необходимост да прислужва на похитителя на своята любима - Руфат, който от пиене и прекаляване пада на легло, фигурите трябваше да бъдат разместени така, че да се породи у Рамадан остър вътрешен сблъсък. Всъщност девет десети от разказа е в това драматизиране на първичния материал.
- В деветото издание на „Диви разкази” е включен още един нов разказ – „ГРЯХ”. Кажете нещо и за неговата творческа история - кой е прототипът-герой и каква е прототипната случка?
- Възлагат на един четник да убие друг, докато спи (имало е такъв случай през 1903 година). Това е всичко.
- Разкажете нещо повече за „системата на наслагването”. У Съботин от разказа „Към върха” има черти от аго Азис от Лъки, Таираа, за когото в дневника пише „един помак от Родопа”, но и от Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач по Витоша (съобщението във в. „Вечерни новини”) - така ли е? И ако тук е дума за централен, основен компонент на литературната творба (героя-разказвач), то този механизъм действа и при „второстепенни” и „третостепенни” елементи на творбата: например при епизода с ливадката в „Дърво без корен” - Вашият чичо Гатю, без да е главен прототип (макар че може би е повлиял на избора на името на героя) е бил един от „стимулите”. По-точно - неговата борба с коренищата, за която многократно пишете в дневника - така ли е? Освен идеята (главната) това също е нещо от Вас - „автобиографично”, макар и във втория слой на творбата. Така ли е?
Бих искала да поясните как от няколко прототипа сте взели по нещичко, за да се получи литературен герой, също - участието на „автобиографичният” елемент в тази сплав, както и да коментирате думите „мъчно е да разграничиш кое е чуждо и кое твое” („Надникване в съкровеното”).
- Повечето от „дивите" разкази са написани от възхищение към нещо красиво у човека, но защо пет години са чакали някои от тях, докато бъдат написани? Възхищението от прототипната случка не е дошло веднага и не е раздвижило творческите механизми. Дошло е впоследствие, след отлежаването на „материала" и постепенното оформяне на сюжета и идеята. Ще употребя една жаргонна дума - „навиване". Те са плод на постепенно натрупване. Процесът може да се нарече още по-сполучливо „зреене”.
Вдъхновението усещам като повишено настроение. Това е нещо като магнетично поле, което привлича най-точните и най-равностойни на чувството думи при изграждането на образа на героите. Не е необходимо да отбелязвам, че трябва да започна работа, за да дойде вдъхновението. То е в основата си физиологически процес. Има значение дали съм в добро физическо състояние. Трудно изпадам във вдъхновение, ако съм изтощен, преуморен, недоспал, омаломощен от безсънна вечер и т.н.
Докато пиша, представям си всеки израз, движение, мимика на героя и с пълна сила изживявам всяка дума или жест, сблъсък или критично положение. При по-силни моменти усещам гърлото да ме присвива, тогава разбирам, че работата върви.
И още една особеност на вдъхновението: докато тласък за написването на разказ (както вече казах) е почти винаги чувството на възхищение от човека или от някаква негова добродетел или постъпка, при публицистиката почти винаги първоначалният тласък е тревога или ярост. Така написах и трите си публицистични книги: „Бодливата роза”, „Вълшебното огледало” и „Гробът на Левски”.
Предварителният творчески процес - зреенето и наслагването - също изисква вдъхновение, за да ти дойде хубава идея. За поведението на Мижу Селим от „Сватба”, например, аз нямам никакъв прототип, нито съм чел или чул за такъв образ: мъж на неговата възраст да застане под дулото на чифтето зарад една млада, при това доведена от племенника му жена. Това беше личен порив. Повярвах си, че така бих постъпил.
В същия разказ изоставеният от любимата момък (Асан Мешов) се оттегля в един пущинак: всичките му преживявания там бяха вторично възбудени у мене от собствени преживявания, когато се поставях в кожата на този герой.
Същото се отнася в една или друга степен и за останалите „диви” разкази.
- Значи в този смисъл трябва да се разбира казаното от Вас преди малко за Метю от „Горски дух": „В този разказ аз описах собствения си порив. Героят съм аз.”; за разказа „Козият рог”: „Аз съм действащото лице в разказа - отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария”; и записаното в дневника в различно време: „Кой е прототипът на дядо Фрони - аз. А кой на Драго - аз. А кой на Дочо - пак аз.” и „Питам се: Колко от този капитан Петко е той и колко съм аз!”?
- Да, затова съм писал, че прототипът на дядо Фрони това съм аз, на Драго, на Петко войвода... Разбира се, не съм аз прототипът, аз съм неговото творческо допълнение и продължение, защото в изграждането на крайния образ съм вложил всъщност много повече от себе си, отколкото от прототипа. Прототипът и аз сме се взаимно оплодили, за да се получи трето действащо лице - героят на разказа.
Има общи черти у Съботин от „Към върха”, Азис от Лъките, Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач от Витоша - това е така. Те са хора с една обща черта - да се трудят заради поезията в труда.
Вярно е, че в разказа „Дърво без корен” има автобиографични моменти - това е къртенето на гората от чичо ми Гатю, когото съм запомнил в една местност край село цял живот все нещо да сече, да рови, за да направи лозето си по-широко. По цял ден, в жега или в дъжд, той вършеше това с увлечение и упоение, понякога мокър до кости. Изглежда, че изпитваше огромна творческа наслада да прави лозя.
В дневника ми може да се види, и то в доста големи подробности, как е вървял процесът на наслагването, на развитието, на зреенето на някои от „дивите” разкази. Това са хрумване след хрумване, доказателства, че съм ги носил в себе си. Малко риторично звучи, но аз наистина дълго съм износвал възникналите в моето съзнание сюжети.
- А как избирате имената на разказвачите и на останалите герои? Кой е критерият чие име да запазите - най-близкото до образа-идея (вашия образ), типичното му народно звучене или нещо друго?
- В „Диви разкази” много от героите носят имената на своите прототипове - Порязът, Рамадан, Шабан, Влашо... Другите имена съм избирал интуитивно - Стойчо от „Дърво без огън”, Каню и Мерко от „Мерак”. Избирал съм ги да отговарят на атмосферата на разказа, да са лесни за произнасяне и да не са „особени”.
- Елементът на „документалност” - в името на героя, в точното обозначаване на мястото на действието, на времето (кога е станало разказваното и кога става разказването) - откъде идва, за какво специално Ви е нужен? Преднамерено ли го спазвате, или си идва от само себе си?
- Елементът „документалност” в разказите е важен: оставял съм документални моменти в разказа, за да подсилят общото впечатление за истинност. Искал съм разказите да звучат като действителни, а не като измислени. Трудил съм се да го постигна, като приспособявам измислиците към наличните документални елементи.
Ако има нещо, от което да съм се пазил при писането на разказите, то е било да не миришат на литература.
- В книгата си „По следите на Емилиян-Станевите герои” Христо Медникаров разказва за недоволството на много еленчани и великотърновци, че са описани неправдоподобно от писателя Емилиян Станев в „Иван Кондарев”. Еленчанинът Йордан Жипунов дори се заканва да го даде под съд. Христо Медникаров съобщава и за ред произволни тълкувания на лица и събития от читателите, а и той по ред въпроси, както сам изповядва, се разминава с обясненията на Емилиян Станев.
Как е при Вас? Имали ли сте неприятности със своите прототипове? Възниквали ли са подобни спорове за герои и събития: читателите да виждат едно, а Вие да сте имали предвид друго?
- Само две неприятности съм имал: началникът на районното пътно управление в Асеновград ми се оплака, че той не е замесен в историята, описана в „Пътеки”. Успокоих го, че в следващото издание ще поправя разказа така, че да се разбира, че не е той, както и направих.
Втората неприятност беше, че след публикуването на разказа „Мерак” се получиха в редакцията на „Литературен фронт” 48 писма - всички до едно от учителки. Протестираха срещу сексуалния характер на разказа. След това нещата бързо се промениха, сексуалната слободия се разви така, че „Мерак” вече от никого не се възприема като „сексуален”.
От героите, дадени със собствени имена, всички бяха много доволни. Горският Порязов, вече като пенсионер, страдаше от задух и често ходеше във Военна болница в Пловдив, носеше със себе си „Диви разкази” и медицинският персонал се изреждал да я чете. Беше предмет на голямо внимание като „герой” и понеже имаше дар слово, преразказваше случилото се с него в „Страх” в нови варианти, въпреки че с тази случка той нямаше нищо общо освен името си.
- Към тях трябва да прибавим и оня пътищар от Асеновград, който бил в съревнование с Влашо и който Ви се разсърдил, че не сте писали и за него.
Обяснението на този факт - че, общо взето, всички от прототиповете са доволни - дали да не търсим и в тънката забележка на Симеон Султанов: „Ако се запознаем с прототиповете на тези герои, ще видим, че Николай Хайтов ги „понакичва” малко, издига ги на пиедестал, поразкрасява ги, за да ги приближи до своя идеал...”. На времето доста се спореше за това - има ли романтика в тези разкази, героични и романтични ли са героите. Едно от работните заглавия на „Диви разкази” в дневника Ви е „Родопски легенди”. Какво място заемаше „героичното” и „романтичното” в творческите Ви намерения, в идейния замисъл?
- Героичното и романтичното са основен елемент на всяка нормална проза. Това е поетизация на материала и героите. Да накараш човека да се подчинява на своите висши импулси, да го откъснеш от магнетичното поле на неговата сурова природа, от нагоните за самосъхранение на всяка цена в името на нещо чисто, „нелогично” и красиво, в повечето случаи непривично, неразумно.
Най-ярко е изразено търсенето на романтичното в „Ибрям Али”, който подлага на риск живота си, заради удоволствието да изпее както трябва една песен.
- За да приключим с прототиповете, един последен въпрос: По-късно какви бяха отношенията Ви с лицата-прототипове? С еднократните си срещи ли останахте или започнахте с някои от тях по-дълготрайно общуване? Повечето са били вече възрастни хора тогава, живи ли са и днес?
- Към лицата-прототипове изпитвах трайна, дълбока симпатия и дори обич, която се запази, докато един по един - с малки изключения - измряха. След излизането на разказите и аз ги заобичах повече, станаха ми като роднини, усещах ги много по-близки. Тяхната истина така се беше размесила с моите измислици, че с времето започнах да не правя никаква разлика между герой и прототип. Така беше с Асан Мешов, Рамадан Дервишев, Порязов, Марински, чичо ми Гатю, Шабан от Девин, бай Милю и т.н.
- Два от „дивите” разкази са по-ранни, включени са в по-ранните Ви книги: „Калинкините чанове” в „Съперници” (1957) и „Козият рог” в „Шумки от габър” (1965). Защо ги включихте и в „Диви разкази”? Ако е по тематична връзка, защо не взехте и разказа „Към върха”? Ако е заради „аз-повествованието” на героя-разказвач, в „Козият рог” няма герой-разказвач и се разказва от трето лице!
Защо само „Козият рог” остана в трето лице? Защо не дадохте думата на самия отец Аверки, както сте направили в останалите 17 разказа?
- „Козият рог” е по-ранен от цикъла „Диви разкази”, когато робувах на масовата литературна практика да се пише в трето лице. Разбира се, че щеше да е по-добре разказът да излезе от устата на дядо Макарий - стария калугер от манастира „Свети Врач”.
Аз вече съм разказал в едно свое интервю как и „Диви разкази” бях започнал да пиша (специално разказа „Мъжки времена”) от традиционното трето лице, стъпвайки по дирите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, но работата не вървеше: чувствах се неудобно да говоря от името на мой герой и редом с моите литературни думи да се нижат и неговите сочни и пълни с живот и правда приказки. През цялото време чувствах, че това е неестествено, подсъзнателно усещах, докато се мъчех да наглася разказа от трето лице, че върша насилие.
Тогава опитах от първо лице и нещата си дойдоха на мястото.
Но да обобщя: „магията на аз-формата”, както Вие я наричате, е в това, че позволява да се приложи езиковият арсенал на самия герой в цялата му широта и дълбочина, което пък създава максимални възможности за неговото живописно изобразяване. Изобразяването на героя не само в пряката реч, но открай докрай.
Върху мене разказването от първо лице има чисто психологическо въздействие: тогава си вярвам, тогава се вълнувам.
Включих „Козият рог” и „Калинкините чанове” в „Диви разкази” по-късно, защото по атмосфера те се родеят с „дивите” разкази. Не взех „Към върха”, понеже е в трето лице. На въпроса Ви, защо съм написал „Козият рог” в трето лице, вече отговорих. Написах го от неумение.
- „Оригиналните” „диви” разкази - т.е. включените в пръвото издание от 1967 година - са седемнадесет. С такова съдържание книгата излиза през 1970 година.
В четвъртото издание, от 1972 година, са включени още три разказа: два от „Шумки от габър” („Козият рог” и „Калинкините чанове”) и един нов („Катерин”). В този вид „Диви разкази” се преиздава през 1974, 1976, 1980, 1983 година. В деветото издание от 1986 година се появява още един нов разказ („Грях”).
Не ви ли се струва, че и четирите разказа - в известен смисъл - нарушават идейно-художественото единство на книгата: „Козият рог” не е сказов; „Калинкините чанове” издават все още непреодоляното намерение за „родопски легенди” от типа на „старопланинските”; „Грях” може да застане редом до „Айшовица” и „Магесникът от Брезе”, но не и до „дивите” (и там героят се ражда, но все още не е познатият ни от „дивите”); по силата на художественото си внушение равен на „дивите” е разказът „Катерин”, но идейно-тематично той си остава механично прикачен към тях.
Имам ли основание за такова твърдение?
- Притурените към четвъртото и следващите пет издания разкази наистина се различават по строеж и атмосфера от първоначалните 17 „диви" разкази и нарушават изграденото чрез тях идейно-художествено съзвучие - това е така. Обяснението е просто: те, както стана вече дума, са писани в друго време, с друго настроение, а настроението слага безпощадно своя отпечатък върху написаното. Не е възможно да попаднеш в едно и също настроение два пъти, затова и писаните в различно време неща са тъй различни. Вживееш ли се в един свят - не го изтървавай - това е простичкият извод от опита ми с допълването на „дивите” разкази.
Що се отнася до идейно-естетическия ефект, за това изобщо не съм се и замислял. След успеха на филма „Козият рог”, издателството само ме подсети да включа и този разказ, а художникът сметна, че оформлението на сборника ще стане много по-сполучливо, ако „гръбчето” се удебели с една-две коли, както и направих след включването на „Козият рог”, „Калинкините чанове” и „Катерин”.
- Казвате, че „Козият рог” е най-ранният разказ от цикъла „диви” разкази. Но в дневника Ви има бележки още от 6 юни 1957 година за „Наръч дърва” („Дервишово семе”). Може би замисълът за „Дервишово семе” възниква по-рано, но разказът е написан по-късно от „Козият рог”?
- Така е, „Наръч дърва” („Дервишово семе”) е по-ранен като сюжет, като замисъл от „Козият рог”, но е написан по-късно.
-Беше изказано едно такова твърдение относно „Диви разкази”: не може да има митологизация в книга, където преобладава ироничното отношение към героя; „Мъжки времена” е иронично заглавие (каквито са и „Горски дух”, „Букова глава”, „Засукан свят”, „Когато светът си събуваше потурите”, „Дърво за огън”, „Дервишово семе”) - в този разказ е осмяна една представа за мъжественост.
Предлагам да не обсъждаме мнението на критиката по този въпрос, а Вие да ни кажете: Когато писахте книгата, възлагахте ли на хумора и иронията в нея някаква по-специфична функция в заглавието, в сюжетно-композиционната структура, в характеристиката на героите?
- Ако има у човека нещо напълно автономно, неуправляемо - това е чувството за хумор. То се проявява спонтанно и ако съдя по себе си - не зависи в никаква степен от волята, т.е. от желанието да кажеш нещо смешно или иронично. Тъкмо напротив, заречеш ли се да напишеш нещо хумористично, тъкмо тогава нещата се развалят. Всичките мои сполуки в хумористичния и ироничния оттенък в разказите ми се дължат на спонтанен изблик и чиста интуиция.
- Много от замисляните през 1953-1966 година „легенди” и „диви” разкази остават ненаписани. Окончателно ли ги изоставихте, или мислите да се върнете към тях?
Работите ли върху нова книга с разкази?
- Бележките в дневника ми около замислите за написването на един или друг разказ и легенда са повече от стотина, от тях са осъществени (написани) само около една трета. За част от ненаписаните „разкази” не съм намерил подходящия завършек, а това означава, че не съм ги построил достатъчно конфликтно и все още нямам ясна идея.
Другите около 20 разказа са готови за писане, с ясна идея, завършен сюжет и смятам да почна работа върху тях през тази година. Изпитвам опасение да не се повторя с „Диви разкази”, макар че ми идва наум и друго - една втора част на „Диви разкази”. Има и нещо интересно в подобен експеримент: в каква степен ще се отрази изминалото време и настъпилите у мене самия промени, в светоусещането ми върху облика и атмосферата на тези разкази. Няма да скрия, че ме е малко страх от нарасналия ми, макар и нормален за моите години, скептицизъм, който изстудява не само въображението, но и чувството. Тъй или инак, да е живот и здраве, ще се върна отново към недописаните разкази, ако съдя по нарастващата с времето носталгия към измислицата. Много е възможно тези периодично появяващи се пориви да са плод на неосъзната необходимост от уравновесяване на скептицизма. На човек винаги му се иска нещо сладко, след като дълго време е пил от солено-киселата зелева чорба на публицистиката.
На 11 юни 1960 г. в Дневника си сте записали: „Някои бележки върху това, как са възникнали идеите за разкази - написани и ненаписани. Това е полезно за по-пълно определение на т. нар. „вдъхновение”. Следват бележки за „Калинкините чанове”, „Барабанчикът”, „Магесникът от Брезе” и за още някои, но не и от „дивите” разкази (с изключение на „Калинкините чанове”).
Добре ще бъде, ако има такъв разказ и за останалите заглавия от „Диви разкази". Или моят първи въпрос е: Каква е „биографията” на всеки един от „дивите” разкази? Как възниква идеята за разказа? Кои и какви са прототиповете на героя и на случката?
- През 60-те години ходех от време на време през летните месеци на палатка в Родопите по за десетина-петнайсет дена. Мисля, че беше през 1961 година, когато прекарах около две седмици в местността Чурал - един затънтен пущинак. През тази местност всеки ден преминаваше един овчар със стадото си, казваше се Шабан Манчика от град Девин, около шейсетгодишен, черноглав, с войнишко таке на главата (плячка от Втората световна война). Казах му веднъж да не прекарва овцете през лагера, защото по това време спим, и по този повод завързахме разговор. Дума върху дума, дойде ред да ми разкаже за участието си в кражбата на една мома за негов познайник от Девин, а после и за кражбите, които бе извършил той след това за себе си (последната - като вдовец на петдесет години).
Още на другия ден възстанових по памет разказа на Шабан, като прибавих и някои измислени от мене моменти, които го драматизираха. Този текст влезе в моя дневник и отлежа там около пет години, преди да напиша окончателно разказа „МЪЖКИ ВРЕМЕНА” през 1966 година.
Какво добавих към прототипната случка? Обогатих я с някои подробности, които усилват драматизма при преминаването на реката например, при отвличането на момата от нивата, сцената с търкалянето по тревата, когато остават сами, нейното самопризнание, че го иска, и особено влюбването на Шабан в похитената мома. От този момент възниква и вътрешният сблъсък в душата му: да я вземе или да я води за другаря си, който му е платил. Целият финал оттук нататък е измислен. В прототипната случка момичето го бяха просто завлекли и набързо оженили в Девин.
При подобни обстоятелства се зароди идеята за разказа „МЕРАК", само че тук тласъкът дойде не от случка, а от гледаната на място оригинална сцена на овнешка любов при изкуствено осеменяване в една родопска кошара край с. Чуреково, Девинско. (Бях изпратен в командировка от в. „Кооперативно село” около 1957 г. да напиша очерк за родопски овчари и така попаднах при овчарите-осеменители). Слиса ме нежността в отношението на мъжкото към женската. Това беше силно преживяване, което ме накара дълбоко да се замисля върху поведението на мъжете, когато се любят, за грубите им обноски, липсата на нежност, проявите на бруталност и често пъти - на насилие дори в брачната любов. За липсата на култура и човещина. Всичко оттук нататък бе измислено без особено усилие. И самият аз се усещах като уловен в престъпление. Оттам дойде и вътрешният драматизъм в разказа.
Имената на главните герои в „Мерак” са измислени - Юмерът (Мерко) и чичо Каню. В тях вложих много от собствените ми впечатления. Превъплъщавах се ту в единия, ту в другия.
„КОГАТО СВЕТЪТ СИ СЪБУВАШЕ ПОТУРИТЕ” възникна като идея в Асеновград около 1961 година. Разпитвах един възрастен обущар - бай Коста Патера, за станимашките (асеновградските) занаятчии, което ми трябваше за историята на града. И току се отплесна бай Коста да ми разказва как новите гумени цървули на времето му „изяли главата”, т.е. поминъка, и преминал към други занятия. Моя измислица са по-интимните моменти в тази история - оженването на Коста за видна мома, недоволната нейна майка, която гледа на брака й с Коста като на нещастие, и дивото желание на Коста да докаже на тъщата, че е достоен за дъщеря й. Всичко това подкара разказа към един вътрешен драматизъм и повлече нови измислици: давенето в реката и други. Всичко за бирата и кебапчетата бе също моя „добавка”, пожарът в чаршията - също, и т.н. Оставих си тука и името на главния герой - Коста, толкова беше симпатичен тоя мой прототип.
„ СТРАХ” е изцяло измислен. Прототипното в него е образът на старшия горски Порязов от родното ми село. Имам и едно мое сходно изживяване като лесничей през 1949 година в родопското село Стоманово. Замръкнах там на път за Лесичевското горско стопанство през зимата, снегът стана много дебел и трябваше да пренощувам в селото заедно с коня в една изоставена къща, където се посрещаха селските гости. Когато си легнах в голата стая, вече заключен, нещо похлопа, после се повтори, потрети - да не разказвам подробно. Проверих прозореца, вратата - нищо обезпокоително нямаше, но когато отново легнах, тропотът над главата ми се повтори. Извадих револвера, готов да стрелям, но малко по-късно разбрах, че хлопането идваше от дупката за кюнеца на печката, която не бе сложена. Бе залепена с вестник, при духването на виелицата отвън се беше поотлeпила и похлопваше. Освен това, покойният бивш училищен инспектор от Асеновград Стойчев беше ми разказал за едно свое пренощуване в някакво родопско село, близо до джамията, и за появяването през нощта на един борсук. Претопих ги тези неща в собственото изживяване, като и тук домислих необходимите за усилването на атмосферата подробности - случката с погребението и т.н.
Името на героя - Порязов, е на действителен старши горски от родното ми село - строг, изпълнителен мъж и сладкодумен разказвач. Неговото име много ми помогна в писането на разказа, защото непрестанно си го представях как изглежда: с блеснали очи и едри зъби, как ръкомаха и се кълне, че ти е казал самата истина.Напълно разбирам онези драматурзи, които решават да пишат роля за определен актьор. В случая стана и с Порязов нещо подобно. Написах разказа повече заради него, отколкото заради мене, като претопих себе си в него (като изживяване).
- Мопасан има един разказ със същото заглавие - „Страх”. Дали бяхте в негласно съревнование с него, когато пишехте Вашия разказ „Страх”? Имам предвид, че в един по-ранен период - 1957-1958 г., когато пишете първите си разкази, неговото майсторство и Ви обезкуражава, и Ви предизвиква.
- Не си спомням този разказ на Мопасан, абсолютно ми е изличен от паметта, ако съм го чел. Не може и дума да става за съревнование с Мопасан, когато съм писал моя „Страх”. (За да има съревнование, необходимо е съзнание с кого и за какво се съревноваваш.)
- Да продължим с раждането на замисъла за останалите „диви” разкази.
- „ЗАСУКАН СВЯТ” възникна при едно друго летуване в Родопите, около 1962 година, но не в Чурал, а в друга местност - Айванлии, където вечер при огъня идваше един беглец от ТКЗС - бай Милю. Беше сдържан, мълчалив човек, но пийнеше ли една ракийка, отваряше се на приказки и започваше да разказва за разправиите си в ТКЗС-то, за домашните бъркотии на синовете му (единият си беше подпалил къщата) и т.н. Чух от него за патилата му с един „търговец", всъщност диверсант, нанизах след това няколко сходни други случки, за да изведа идеята, че светът е непознаваем и не се знае кое е за лошо и кое - за добро. За целта измислих и подходящо начало на разказа - опитите на майката на Миля да го умъртви, докато е била още бременна, и последицата от това за неговото погрозняване, което по-късно се оказа, че е най-големият му в живота шанс.
Зная от опит, че не количеството измислици или добавки към прототипния разказ решават успеха му: единствено важно е качеството на измислиците, в каква степен те го обогатяват и осмислят прототипната случка по нов, понякога неузнаваем начин. Макар да са малко по количество, те могат да придадат друг смисъл, философия и звучене на нещата, да постигнат необходимите художествени обобщения. В „Засукан свят” имам много домислени епизоди, защото верижният строеж на разказа го изискваше.
Много по-малко житейска истина има в разказа „ГОРСКИ ДУХ”. Някой нещо беше ми загатнал (записал съм го в дневника) един горски, помак, който си обичал толкова много кокардата и фуражката, че дълго не я давал, след като го уволнили. Аз измислих всичко останало, като вмъкнах в повествованието фрагментарни впечатления от други горски произшествия. В този разказ описах собствения си порив. Героят съм аз. От Метко взех само фуражката с кокардата. Баладичното нарочно потърсих: зная от опит, че загадъчното в една случка винаги я „разширява”, като предизвиква въображението.
„БУКОВА ГЛАВА” е написан по действителна случка, пак обогатена. Онова, което описвам в него, се случи в село Добралък, около 1963 година. Героите имат свои прототипове, изцяло измислен е само финалът.
Подобно е положението с разказа „ГОЛА СЪВЕСТ”, изграден върху случка, която ми разказа Александър Панайотов от същото село Добралък, който е и прототип на героя от този разказ, оставен с оригиналното си име. И тук, както обикновено, удължих историята с нови епизоди. Накарах героя Панайотов да продължава да се съпротивлява (искаше ми се да е така). Измислен е епизодът с опита да го убият и прогонят и, разбира се, с финала - погребението на Сговора.
Докъм средата на разказа се придържам към прототипа, след това изцяло го измествам.
В „ИБРЯМ АЛИ” истинското е, че един бивш разбойник-помак, който върлувал преди Балканската война в Средните Родопи, се бил оттеглил в Турция по време на войната, като предварително заровил на българска земя едно бакърче с лири. След войната се връща преоблечен да си прибере имането, отбил се в Чепеларе да нощува, вечерял в гостилницата, а там го познали и на другия ден го причакали и го убили от засада. Но това е само повод за написването на разказа, който е всъщност изцяло измислен.
Малко е и основният материал, вграден в разказа „ИЗПИТ”. В село Манастир един възрастен кацар беше ми разказал какво патил с една поръчка за необикновена каца - „колкото широка, толкова и дълбока", как я закарал в едно съседно помашко село и му я платили. Имало едно-единствено усложнение, че купувачите останали недоволни от дървените обръчи. Всичко останало около тая каца е рожба на въображението.
- Всъщност Вие вече сте разказвали за ролята на прототипа при разказа „Изпит" - в едно интервю за алманах „Зорница".
- През 1961 г. написах история на село Манастир. (Аз съм написал историята на Асеновград, на Девин, на Смолян, на моето родно село Яврово). В село Манастир отидох при един кацар. Попитах го как прави каците, а той ми отговори: „Лесно правя каците, лек ми е занаятът, ама идват халосани хора, не знаят какво искат. Онзи ден идва един и настоява да му направя каца - да събира 300 оки извара и да може да я изгребва с ръцете. Не си прави сметка, че като я закара в село - ще му се смеят на кацата, та махни на кацата, ами и на мене”.
Това ми се оплака кацарят. След това се разделихме, тръгнах си аз по пътя, върнах се в София, но неговите думи останаха в ума ми. Взех да си довъобразявам какво ли ще стане, когато оня, с широката каца, я закара в село, и така, малко по малко, измислих разказа „Изпит”.
Думите на кацаря в случая изиграха ролята на тласък. Те ме накараха да си представя работата с тази необикновена каца по-нататък. Ето повода за написването на този разказ.
- И от тогавашния, и от днешния Ви разказ очевидно е, че изходният материал е бил малко.
- Така е горе-долу и с „ ЧЕРНОТО ПИЛЕ”. Бай Коста Патера от Асеновград, за когото стана дума, ми разказа, че на чаршията, когато той бил там обущар, в един от дюкяните имало кафез със скорец, който при свирукането запирал воловете на преминаващите по улицата селяни и ставало голям джумбуш. Това беше достатъчно като емоционален тласък за написването (по-късно) на разказа.
За „КОЗИЯТ РОГ” съм писал (не си спомням къде), че се „подкваси” от едно само изречение, прочетено в списание „Поборник-опълченец”, издавано в Русе в началото на века. Пишеше за някой си Ангел войвода, че се крил в колибата на „Хайдут Мария и Караиван”. Нищо повече, но оттам започна едно непрестанно връщане към тази Мария и Караиван и непрестанни въпроси: защо тя е наречена хайдутка, а той не е, мъж и жена ли са били, брат и сестра, или забегнала влюбена двойка, и особено това - защо тя е хайдутката, а не той? И лека-полека почна процесът на измислянето: първо с това, че озлочестеният Караиван е бил сакат, не е могъл сам да отмъсти, та решава да направи от малката си дъщеря мъж-отмъстител.
С измислянето на епизодите не се затрудних: нашата история е пълна със случки на насилие и отмъстителство. Има отработена, както се казва, „технология”. Намерих и основния вътрешен сблъсък у Караиван в противопоставянето на желанието за мъст и бащината обич към момичето, завършил в полза на отмъщението. И т.н.
Аз съм действащото лице в разказа отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария.
Разказът „СВАТБА” също има в основата си една случка с мома, която пристанала на момък от друго родопско село, въпреки желанието на родителите. Станало нужда да я търсят в другите махали, като викали по върховете: „Абре хе-е-е-е-й, крушовци, има ли там нашо момиче, бре?” Много ми хареса викането. След това нещата се навързаха с въвеждането на нов герой - чичото на годеника, Селим, появяването на любовния триъгълник, сблъсъкът с хората на Ахмед ага, бягството на момичето пред лицето на „врага” и т.н.
В прототипната случка родителите бяха открили момичето, бяха си го взели, натупали и - толкоз...
При този разказ, както и при другите (вижда се това от дневника ми), често съм се връщал към всяка от възникналите по един или друг случай идеи и съм ги обогатявал и домислял с една или друга чертица, с една или друга връзка или развръзка. Това отлежаване продължи около пет години.
Разказът „ПЪТЕКИ” е построен също върху истинска слука, оставих и героя с истинското му име - Влашо. Този човек наистина правеше безплатни пътеки около Асеновград. Срещнах го, обядвахме заедно, говорихме. Казаното от Влашо бе малко и пестеливо. Той не бе имал среща с директора на пътищата и за него изобщо не стана дума, нито го бяха срещали туристи, да му искат легитимацията и пр. Но от малкото, което чух от този човек, аз направих „отливката” на няколкото други, измислени от мене епизоди, свързани с героя от „Пътеки”.
Идеята за разказа „ПОД СВИРКАТА НА ЛОКОМОТИВА” дойде след едно посещение при престарял антифашист от асеновградските села, който живееше последните си години. Сърдечно болен, с високо кръвно налягане, побелял, грохнал и с една болка в душата: бяха го нарекли негови другари при среща с ученици „капитулант". Вече не излизаше нито на двора, нито по улицата, за да не го сочат с пръст. А целият му живот беше преминал в мъки и тегла за „идеята”. Представих си какво му е на този човек - слаб да се бори, омаломощен от една чудовищна несправедливост; какви отношения бяха настъпили в семейството му. И така написах разказа.
В повечето от случаите, за които говоря, прототипната случка даже не би могла да се нарече „основа" на последвалия разказ, а стимул за неговото написване. Животът предлага много епизоди, малко са идеите, които могат да бъдат вложени в тях. Епизодите са хиляди, а основните идеи, около които се върти изкуството - може би само няколко стотин.
- Остана разказът „КАТЕРИН”. Нима наистина е имало куче с такова име, Катерин?
- Имаше.
На 19 юли 1968 година дойде у дома, в родното ми село Яврово, козарят на съседното село Лясково - Ангел Шингалов, да ме пита искам ли кози тор за моята градина. Поканих го до огъня вън на двора, почерпих го и стана дума откъде има толкова много тор (предлагаше три камиона), а той ми разказа, че от дълги години е козар и в момента продължава да пасе селските кози. Позачекнах го на тая тема и почна разговор за вълците и козите. Беше ми интересно да го слушам как си служи ту със стари, диалектни, селски думи, ту с нови, как ги свързва и смесва. Думата „протежение” (за разстояние) той изговаряше като „протеже”. Вместо „малък бях”, казваше „маловръстно бях” и т.н., но сладко приказваше, с въображение. Спомена ми за едно от неговите кучета, Катерин, как се „вдивило” на стари години, та се наложило да го застрелят. Не бях чувал име на куче Катерин. Хареса ми още като го чух за първи път, защото е необичайно за име на куче и освен това много е звучно, с леко ироничен, хумористичен пълнеж. Не само го запомних, но веднага ми подейства на въображението и още същата вечер, след като се наприказвахме с Ангел, започнах да замислям разказа. Свързах „подивяването” на кучето, което разкъсало една овца, с недохранването му от стисливия стопанин и оттам - с проблема за храненето и прехранването (и в живота, и в разказа) - един от вечните проблеми, фатално свързан с поведението и на човека.
Ангел не казваше, че „наблюдавал" кучето, а го „съблюдавал” - това даваше допълнителна прелест на разказа. Когато някой ми разказва, винаги ми е скучно, ако изложението е грамотно и гладко. Стилистичните и граматичните грапавини галят ухото ми и много по-силно въздействат на въображението ми, не мога да обясня защо.
(Спомням си точно датата на разговора ми с Ангел Шингалов, защото записах част от него в дневника.)
- Нека припомним какво казвате за останалите четири разказа:
„В моята практика, колкото и скромна да е и по време, и по дело (както стана вече дума), случвало ми се е да написвам разкази в една или друга степен измислени, а също така и разкази със свои живи прототипове, изградени върху някаква действителна случка. Такъв беше случаят с разказа „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”.
Тая случка аз отколе знаех, но дълго време не направих от нея разказ. Защо? Защото за да се превърне в разказ една случка, не е достатъчно в нея да има мъка и любов, нужно е да има още вътрешен конфликт. Не е достатъчно да се изправи Рамадан срещу Руфат и да се препират кой да вземе любимата жена, макар че и по този начин може да се напише разказ. Необходимо беше да има не само външен, но и вътрешен конфликт, да се изправи Рамадан срещу себе си, да влезе в борба със себе си чрез своето чувство на любов и желание за отмъщение - две чувства, еднакво силни и съдбоносни. Тази малка на пръв поглед промяна, която превръща един епизод в разказ, е всъщност най-деликатната и важната. Това е - нека си послужа и с друго сравнение - онова магическо дихание, което творецът дава от себе си на шепата кал, за да й вдъхне душа и да я направи жива.
Дайте ми „душа” - ще ви намеря кал по земята, колкото си искате - всякаква кал в каквото си количество желаете, за да направя от нея хиляди разкази!
Случаят например с „ДЪРВО ЗА ОГЪН”. На сватба, докато чакахме да поднесат ракията, аз се забавлявах с един албум, в който видях снимка на мъж, фотографиран с бутафорна мечка. Тази находка ме заинтригува и, както се казва, „измислих” разказа „Дърво за огън”, току-речи, от игла до конец.
Още по-оскъдна е биографията на разказа „ДЪРВО БЕЗ КОРЕН”. Преди известно време, когато живеех на бул. „Патриарх Евтимий”, всяка сутрин на тръгване за работа, по едно и също време, около 8 часа, виждах зад прозореца на четвъртия етаж на една кооперация все едно и също мустакато лице с гугла. Втренчено в улицата, неподвижно, тъжно и унило. След това лицето изчезна, но тая странно замислена физиономия с гугла ме развълнува, защото бях виждал много такива селяни „корабокрушенци” в града и добре усещах тяхната житейска драма.” („Надникване в съкровеното”, стр. 27-28.)
„МИТОВАТА ЖАЛБА” има своя реална основа... Тука ми направи силно впечатление необикновеното нещо: майка заради една гола красота да натири тъй жестоко сина си... Подобен беше случаят и с „КАЛИНКИНИТЕ ЧАНОВЕ”... За едни чанове такъв мерак... Заради чанове... Това ме порази. Живеели са значи простите овчари не само заради овчите руна, заради вълната и млякото, заради хляба и файдицата, но и заради хубостта на звънчатата музика”. (Дневник, стр. 199-202 от 11 юни 1960 г.)
Няма ли да добавите нещо към казаното? Ако се конкретизират прототипът-случка и прототипът-герой за „Дервишово семе” и „Калинкините чанове”, биографията им ще бъде по-пълна.
- Съвсем ясно си спомням, че за чанове стана дума веднъж в село Михалково, Смолянско, в селската кръчма, по време на една от първите ми журналистически командировки. Аз попитах продават ли се чанове, защото разбрах, че един от мъжете, с които бяхме на масата (мисля, че се казваше Бочуков), имал на тавана си две дизии чанове. Човекът, без да се колебае, отказа да ги продаде, защото са от прадядо му и не били обикновени чанове, а той ходил да ги купува чак от Неврокоп и носил със себе си няколко сребърни монетки от гиздилото на жена си, за да станат по-гласовити. Много ме слиса тоя отговор, като знам колко родопчанинът е пестелив и даже стислив. Да развали гиздилото на жена си, за да купи например муле, овца или ниви - напълно е способен да го направи, но да си даде сребърните монетки, за да има по-хубави чанове - това ми се видя много необикновено. На такъв жест е способен само художник. После се размислих дали само желанието за красива музика го е подтикнало да си даде сребърните пари за чановете и лично да отиде до Неврокоп в ония времена, когато за това се е искало поне десетина дена път - за отиване и връщане - и отделно рисковете да го оберат върлуващите по онова време разбойници.
Може би е имало и друго желание: да свърже чановете с жена си (или годеницата си), изобщо с любимата, да влее в тях, да материализира в тях нейното вечно присъствие. И тогава сюжетът за разказа се открои като че ли изведнъж - под въздействието на тази емоционална тръпка.
Някъде съм разказвал и писал - не мога сега да си спомня къде и да видя точно какво - но с риск да повторя, ето как се натъкнах на сюжета за „ДЕРВИШОВО СЕМЕ”. При една командировка в Родопите през месец август 1956 година преминах на път за Персенк през българомохамеданското село Лясково, Девинско. Трябваше да се снабдя от там с кон, за да продължа. Коня взех от горското стопанство, а за водач на коня (който и да го върне) изпратиха с мене един аго Рамадан Дервишев. Ходихме, каквото ходихме, когато да се разделим, аз го почерпих от едно шише мента и докато се питахме за едно, за друго, той захвана да говори за себе си, каква мъка на сърцето имал и пр. Рано останал сирак, оженил го дядо му за едно момиче още петнайсетгодишен, но съсед му - по-възрастен и опитен ерген - харесал и той момичето и уредил работата с братята й да му я докарат за два пръча. Така и станало, но Рамадан вече се бил влюбил в него и, ето, 40 години оттогава още го боли, още я мисли и всяка заран ходи да гледа уж дири от лисици, само и само да я зърне. Това беше историята. Направи ми силно впечатление трайността на любовта у този Рамаданчо, който, брадясал вече мъж, се задъхваше от вълнение, когато говореше за своята недолюбена млада съпруга. Оттук нататък започна чертица по чертица домислянето на разказа, докато намерих най-важното: възникналата необходимост да прислужва на похитителя на своята любима - Руфат, който от пиене и прекаляване пада на легло, фигурите трябваше да бъдат разместени така, че да се породи у Рамадан остър вътрешен сблъсък. Всъщност девет десети от разказа е в това драматизиране на първичния материал.
- В деветото издание на „Диви разкази” е включен още един нов разказ – „ГРЯХ”. Кажете нещо и за неговата творческа история - кой е прототипът-герой и каква е прототипната случка?
- Възлагат на един четник да убие друг, докато спи (имало е такъв случай през 1903 година). Това е всичко.
- Разкажете нещо повече за „системата на наслагването”. У Съботин от разказа „Към върха” има черти от аго Азис от Лъки, Таираа, за когото в дневника пише „един помак от Родопа”, но и от Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач по Витоша (съобщението във в. „Вечерни новини”) - така ли е? И ако тук е дума за централен, основен компонент на литературната творба (героя-разказвач), то този механизъм действа и при „второстепенни” и „третостепенни” елементи на творбата: например при епизода с ливадката в „Дърво без корен” - Вашият чичо Гатю, без да е главен прототип (макар че може би е повлиял на избора на името на героя) е бил един от „стимулите”. По-точно - неговата борба с коренищата, за която многократно пишете в дневника - така ли е? Освен идеята (главната) това също е нещо от Вас - „автобиографично”, макар и във втория слой на творбата. Така ли е?
Бих искала да поясните как от няколко прототипа сте взели по нещичко, за да се получи литературен герой, също - участието на „автобиографичният” елемент в тази сплав, както и да коментирате думите „мъчно е да разграничиш кое е чуждо и кое твое” („Надникване в съкровеното”).
- Повечето от „дивите" разкази са написани от възхищение към нещо красиво у човека, но защо пет години са чакали някои от тях, докато бъдат написани? Възхищението от прототипната случка не е дошло веднага и не е раздвижило творческите механизми. Дошло е впоследствие, след отлежаването на „материала" и постепенното оформяне на сюжета и идеята. Ще употребя една жаргонна дума - „навиване". Те са плод на постепенно натрупване. Процесът може да се нарече още по-сполучливо „зреене”.
Вдъхновението усещам като повишено настроение. Това е нещо като магнетично поле, което привлича най-точните и най-равностойни на чувството думи при изграждането на образа на героите. Не е необходимо да отбелязвам, че трябва да започна работа, за да дойде вдъхновението. То е в основата си физиологически процес. Има значение дали съм в добро физическо състояние. Трудно изпадам във вдъхновение, ако съм изтощен, преуморен, недоспал, омаломощен от безсънна вечер и т.н.
Докато пиша, представям си всеки израз, движение, мимика на героя и с пълна сила изживявам всяка дума или жест, сблъсък или критично положение. При по-силни моменти усещам гърлото да ме присвива, тогава разбирам, че работата върви.
И още една особеност на вдъхновението: докато тласък за написването на разказ (както вече казах) е почти винаги чувството на възхищение от човека или от някаква негова добродетел или постъпка, при публицистиката почти винаги първоначалният тласък е тревога или ярост. Така написах и трите си публицистични книги: „Бодливата роза”, „Вълшебното огледало” и „Гробът на Левски”.
Предварителният творчески процес - зреенето и наслагването - също изисква вдъхновение, за да ти дойде хубава идея. За поведението на Мижу Селим от „Сватба”, например, аз нямам никакъв прототип, нито съм чел или чул за такъв образ: мъж на неговата възраст да застане под дулото на чифтето зарад една млада, при това доведена от племенника му жена. Това беше личен порив. Повярвах си, че така бих постъпил.
В същия разказ изоставеният от любимата момък (Асан Мешов) се оттегля в един пущинак: всичките му преживявания там бяха вторично възбудени у мене от собствени преживявания, когато се поставях в кожата на този герой.
Същото се отнася в една или друга степен и за останалите „диви” разкази.
- Значи в този смисъл трябва да се разбира казаното от Вас преди малко за Метю от „Горски дух": „В този разказ аз описах собствения си порив. Героят съм аз.”; за разказа „Козият рог”: „Аз съм действащото лице в разказа - отначало докрай, превъплътен ту в ролята на Караиван, ту в тази на Мария”; и записаното в дневника в различно време: „Кой е прототипът на дядо Фрони - аз. А кой на Драго - аз. А кой на Дочо - пак аз.” и „Питам се: Колко от този капитан Петко е той и колко съм аз!”?
- Да, затова съм писал, че прототипът на дядо Фрони това съм аз, на Драго, на Петко войвода... Разбира се, не съм аз прототипът, аз съм неговото творческо допълнение и продължение, защото в изграждането на крайния образ съм вложил всъщност много повече от себе си, отколкото от прототипа. Прототипът и аз сме се взаимно оплодили, за да се получи трето действащо лице - героят на разказа.
Има общи черти у Съботин от „Към върха”, Азис от Лъките, Джондов Гиру от Яврово и неизвестния присадач от Витоша - това е така. Те са хора с една обща черта - да се трудят заради поезията в труда.
Вярно е, че в разказа „Дърво без корен” има автобиографични моменти - това е къртенето на гората от чичо ми Гатю, когото съм запомнил в една местност край село цял живот все нещо да сече, да рови, за да направи лозето си по-широко. По цял ден, в жега или в дъжд, той вършеше това с увлечение и упоение, понякога мокър до кости. Изглежда, че изпитваше огромна творческа наслада да прави лозя.
В дневника ми може да се види, и то в доста големи подробности, как е вървял процесът на наслагването, на развитието, на зреенето на някои от „дивите” разкази. Това са хрумване след хрумване, доказателства, че съм ги носил в себе си. Малко риторично звучи, но аз наистина дълго съм износвал възникналите в моето съзнание сюжети.
- А как избирате имената на разказвачите и на останалите герои? Кой е критерият чие име да запазите - най-близкото до образа-идея (вашия образ), типичното му народно звучене или нещо друго?
- В „Диви разкази” много от героите носят имената на своите прототипове - Порязът, Рамадан, Шабан, Влашо... Другите имена съм избирал интуитивно - Стойчо от „Дърво без огън”, Каню и Мерко от „Мерак”. Избирал съм ги да отговарят на атмосферата на разказа, да са лесни за произнасяне и да не са „особени”.
- Елементът на „документалност” - в името на героя, в точното обозначаване на мястото на действието, на времето (кога е станало разказваното и кога става разказването) - откъде идва, за какво специално Ви е нужен? Преднамерено ли го спазвате, или си идва от само себе си?
- Елементът „документалност” в разказите е важен: оставял съм документални моменти в разказа, за да подсилят общото впечатление за истинност. Искал съм разказите да звучат като действителни, а не като измислени. Трудил съм се да го постигна, като приспособявам измислиците към наличните документални елементи.
Ако има нещо, от което да съм се пазил при писането на разказите, то е било да не миришат на литература.
- В книгата си „По следите на Емилиян-Станевите герои” Христо Медникаров разказва за недоволството на много еленчани и великотърновци, че са описани неправдоподобно от писателя Емилиян Станев в „Иван Кондарев”. Еленчанинът Йордан Жипунов дори се заканва да го даде под съд. Христо Медникаров съобщава и за ред произволни тълкувания на лица и събития от читателите, а и той по ред въпроси, както сам изповядва, се разминава с обясненията на Емилиян Станев.
Как е при Вас? Имали ли сте неприятности със своите прототипове? Възниквали ли са подобни спорове за герои и събития: читателите да виждат едно, а Вие да сте имали предвид друго?
- Само две неприятности съм имал: началникът на районното пътно управление в Асеновград ми се оплака, че той не е замесен в историята, описана в „Пътеки”. Успокоих го, че в следващото издание ще поправя разказа така, че да се разбира, че не е той, както и направих.
Втората неприятност беше, че след публикуването на разказа „Мерак” се получиха в редакцията на „Литературен фронт” 48 писма - всички до едно от учителки. Протестираха срещу сексуалния характер на разказа. След това нещата бързо се промениха, сексуалната слободия се разви така, че „Мерак” вече от никого не се възприема като „сексуален”.
От героите, дадени със собствени имена, всички бяха много доволни. Горският Порязов, вече като пенсионер, страдаше от задух и често ходеше във Военна болница в Пловдив, носеше със себе си „Диви разкази” и медицинският персонал се изреждал да я чете. Беше предмет на голямо внимание като „герой” и понеже имаше дар слово, преразказваше случилото се с него в „Страх” в нови варианти, въпреки че с тази случка той нямаше нищо общо освен името си.
- Към тях трябва да прибавим и оня пътищар от Асеновград, който бил в съревнование с Влашо и който Ви се разсърдил, че не сте писали и за него.
Обяснението на този факт - че, общо взето, всички от прототиповете са доволни - дали да не търсим и в тънката забележка на Симеон Султанов: „Ако се запознаем с прототиповете на тези герои, ще видим, че Николай Хайтов ги „понакичва” малко, издига ги на пиедестал, поразкрасява ги, за да ги приближи до своя идеал...”. На времето доста се спореше за това - има ли романтика в тези разкази, героични и романтични ли са героите. Едно от работните заглавия на „Диви разкази” в дневника Ви е „Родопски легенди”. Какво място заемаше „героичното” и „романтичното” в творческите Ви намерения, в идейния замисъл?
- Героичното и романтичното са основен елемент на всяка нормална проза. Това е поетизация на материала и героите. Да накараш човека да се подчинява на своите висши импулси, да го откъснеш от магнетичното поле на неговата сурова природа, от нагоните за самосъхранение на всяка цена в името на нещо чисто, „нелогично” и красиво, в повечето случаи непривично, неразумно.
Най-ярко е изразено търсенето на романтичното в „Ибрям Али”, който подлага на риск живота си, заради удоволствието да изпее както трябва една песен.
- За да приключим с прототиповете, един последен въпрос: По-късно какви бяха отношенията Ви с лицата-прототипове? С еднократните си срещи ли останахте или започнахте с някои от тях по-дълготрайно общуване? Повечето са били вече възрастни хора тогава, живи ли са и днес?
- Към лицата-прототипове изпитвах трайна, дълбока симпатия и дори обич, която се запази, докато един по един - с малки изключения - измряха. След излизането на разказите и аз ги заобичах повече, станаха ми като роднини, усещах ги много по-близки. Тяхната истина така се беше размесила с моите измислици, че с времето започнах да не правя никаква разлика между герой и прототип. Така беше с Асан Мешов, Рамадан Дервишев, Порязов, Марински, чичо ми Гатю, Шабан от Девин, бай Милю и т.н.
- Два от „дивите” разкази са по-ранни, включени са в по-ранните Ви книги: „Калинкините чанове” в „Съперници” (1957) и „Козият рог” в „Шумки от габър” (1965). Защо ги включихте и в „Диви разкази”? Ако е по тематична връзка, защо не взехте и разказа „Към върха”? Ако е заради „аз-повествованието” на героя-разказвач, в „Козият рог” няма герой-разказвач и се разказва от трето лице!
Защо само „Козият рог” остана в трето лице? Защо не дадохте думата на самия отец Аверки, както сте направили в останалите 17 разказа?
- „Козият рог” е по-ранен от цикъла „Диви разкази”, когато робувах на масовата литературна практика да се пише в трето лице. Разбира се, че щеше да е по-добре разказът да излезе от устата на дядо Макарий - стария калугер от манастира „Свети Врач”.
Аз вече съм разказал в едно свое интервю как и „Диви разкази” бях започнал да пиша (специално разказа „Мъжки времена”) от традиционното трето лице, стъпвайки по дирите на Елин Пелин, Йовков и Вазов, но работата не вървеше: чувствах се неудобно да говоря от името на мой герой и редом с моите литературни думи да се нижат и неговите сочни и пълни с живот и правда приказки. През цялото време чувствах, че това е неестествено, подсъзнателно усещах, докато се мъчех да наглася разказа от трето лице, че върша насилие.
Тогава опитах от първо лице и нещата си дойдоха на мястото.
Но да обобщя: „магията на аз-формата”, както Вие я наричате, е в това, че позволява да се приложи езиковият арсенал на самия герой в цялата му широта и дълбочина, което пък създава максимални възможности за неговото живописно изобразяване. Изобразяването на героя не само в пряката реч, но открай докрай.
Върху мене разказването от първо лице има чисто психологическо въздействие: тогава си вярвам, тогава се вълнувам.
Включих „Козият рог” и „Калинкините чанове” в „Диви разкази” по-късно, защото по атмосфера те се родеят с „дивите” разкази. Не взех „Към върха”, понеже е в трето лице. На въпроса Ви, защо съм написал „Козият рог” в трето лице, вече отговорих. Написах го от неумение.
- „Оригиналните” „диви” разкази - т.е. включените в пръвото издание от 1967 година - са седемнадесет. С такова съдържание книгата излиза през 1970 година.
В четвъртото издание, от 1972 година, са включени още три разказа: два от „Шумки от габър” („Козият рог” и „Калинкините чанове”) и един нов („Катерин”). В този вид „Диви разкази” се преиздава през 1974, 1976, 1980, 1983 година. В деветото издание от 1986 година се появява още един нов разказ („Грях”).
Не ви ли се струва, че и четирите разказа - в известен смисъл - нарушават идейно-художественото единство на книгата: „Козият рог” не е сказов; „Калинкините чанове” издават все още непреодоляното намерение за „родопски легенди” от типа на „старопланинските”; „Грях” може да застане редом до „Айшовица” и „Магесникът от Брезе”, но не и до „дивите” (и там героят се ражда, но все още не е познатият ни от „дивите”); по силата на художественото си внушение равен на „дивите” е разказът „Катерин”, но идейно-тематично той си остава механично прикачен към тях.
Имам ли основание за такова твърдение?
- Притурените към четвъртото и следващите пет издания разкази наистина се различават по строеж и атмосфера от първоначалните 17 „диви" разкази и нарушават изграденото чрез тях идейно-художествено съзвучие - това е така. Обяснението е просто: те, както стана вече дума, са писани в друго време, с друго настроение, а настроението слага безпощадно своя отпечатък върху написаното. Не е възможно да попаднеш в едно и също настроение два пъти, затова и писаните в различно време неща са тъй различни. Вживееш ли се в един свят - не го изтървавай - това е простичкият извод от опита ми с допълването на „дивите” разкази.
Що се отнася до идейно-естетическия ефект, за това изобщо не съм се и замислял. След успеха на филма „Козият рог”, издателството само ме подсети да включа и този разказ, а художникът сметна, че оформлението на сборника ще стане много по-сполучливо, ако „гръбчето” се удебели с една-две коли, както и направих след включването на „Козият рог”, „Калинкините чанове” и „Катерин”.
- Казвате, че „Козият рог” е най-ранният разказ от цикъла „диви” разкази. Но в дневника Ви има бележки още от 6 юни 1957 година за „Наръч дърва” („Дервишово семе”). Може би замисълът за „Дервишово семе” възниква по-рано, но разказът е написан по-късно от „Козият рог”?
- Така е, „Наръч дърва” („Дервишово семе”) е по-ранен като сюжет, като замисъл от „Козият рог”, но е написан по-късно.
-Беше изказано едно такова твърдение относно „Диви разкази”: не може да има митологизация в книга, където преобладава ироничното отношение към героя; „Мъжки времена” е иронично заглавие (каквито са и „Горски дух”, „Букова глава”, „Засукан свят”, „Когато светът си събуваше потурите”, „Дърво за огън”, „Дервишово семе”) - в този разказ е осмяна една представа за мъжественост.
Предлагам да не обсъждаме мнението на критиката по този въпрос, а Вие да ни кажете: Когато писахте книгата, възлагахте ли на хумора и иронията в нея някаква по-специфична функция в заглавието, в сюжетно-композиционната структура, в характеристиката на героите?
- Ако има у човека нещо напълно автономно, неуправляемо - това е чувството за хумор. То се проявява спонтанно и ако съдя по себе си - не зависи в никаква степен от волята, т.е. от желанието да кажеш нещо смешно или иронично. Тъкмо напротив, заречеш ли се да напишеш нещо хумористично, тъкмо тогава нещата се развалят. Всичките мои сполуки в хумористичния и ироничния оттенък в разказите ми се дължат на спонтанен изблик и чиста интуиция.
- Много от замисляните през 1953-1966 година „легенди” и „диви” разкази остават ненаписани. Окончателно ли ги изоставихте, или мислите да се върнете към тях?
Работите ли върху нова книга с разкази?
- Бележките в дневника ми около замислите за написването на един или друг разказ и легенда са повече от стотина, от тях са осъществени (написани) само около една трета. За част от ненаписаните „разкази” не съм намерил подходящия завършек, а това означава, че не съм ги построил достатъчно конфликтно и все още нямам ясна идея.
Другите около 20 разказа са готови за писане, с ясна идея, завършен сюжет и смятам да почна работа върху тях през тази година. Изпитвам опасение да не се повторя с „Диви разкази”, макар че ми идва наум и друго - една втора част на „Диви разкази”. Има и нещо интересно в подобен експеримент: в каква степен ще се отрази изминалото време и настъпилите у мене самия промени, в светоусещането ми върху облика и атмосферата на тези разкази. Няма да скрия, че ме е малко страх от нарасналия ми, макар и нормален за моите години, скептицизъм, който изстудява не само въображението, но и чувството. Тъй или инак, да е живот и здраве, ще се върна отново към недописаните разкази, ако съдя по нарастващата с времето носталгия към измислицата. Много е възможно тези периодично появяващи се пориви да са плод на неосъзната необходимост от уравновесяване на скептицизма. На човек винаги му се иска нещо сладко, след като дълго време е пил от солено-киселата зелева чорба на публицистиката.
