НИКОЛАЙ ХАЙТОВ: „ПЪТЕПИСЪТ Е ЕДНА ЕПИЧНА ИЗПОВЕД…”

І.
- От бележките Ви в Дневника е видно, че сте посетили не малко страни, далечни и близки земи. Какъв е стимулът: обичате да пътешествате или друго?
Има в пътеписните Ви книги един интересен момент: за Гърция и Беломорието тръгвате, за да се поклоните на светогорските манастири и да минете по стъпките на капитан Петко Войвода – от сърдечен порив и заради работата върху телевизионния сериал. Но… и за среща с Омировата Елада, с това – наречено от Омир – „виненоцветно” море. За Перу и Африка предприемате пътуването, провокиран от едно трайно любопитство, но и от останали живи през годините образи и картини из четените в юношеството приключенски романи за роби и робовладелци, за индианци, за инки, конквистадори, за ловци на слонове и жирафи и за ловци на хора, за тайнствени и непроходими джунгли – изобщо: за екзотични и митични земи.
Имат ли такава роля романите на Майн Рид, на Карл Май, Купър и Стивънсън, Омировата „Илиада” и четенето в най-ранна младост сега в писателската Ви изява и съвсем конкретно – за раждането на пътеписите Ви?
- Моето желание да пътувам е свързано преди всичко с интересите ми към историята и литературата. Наканих се да посетя Гърция, за да видя прорицалището в Делфи и в Микена; към Македония най-силно ме привличаше манастирът „Свети Наум” край Охридското езеро и Самуиловата крепост; в Черна гора – дворецът на крал Никола; за Турция заминах само защото в програмата фигурираше разглеждането на Троя и военния музей в Цариград.
Да, приключенските романи бяха изградили у мене една романтична представа за живота в африканските джунгли, за Перу – страната на инките, за Мексико, ако щете – и за Англия. Почти във всички страни, в които ми се удаде да пътувам, първата ми работа беше да посетя местата, свързани с едни или други навеи от литературата или историята. Исках да „пипна” моите чаровни призраци от юношеството!
Иначе, пътешествието заради самото пътешествие, с всичките неизбежни неудобства понасям само с голямо усилие на волята. Не владея езици, изпадам в несигурност и бързам да си се върна в България, като винаги връщането е било за мене най-радостната част на пътешествието.
На два-три пъти имах случай да отида във Франция, в Италия, а веднъж и в Индия, два пъти в Корея. Но отминах тези възможности, просто не бях достатъчно „навит” емоционално за пътуване именно в тези земи. Затова пък веднага се възползвах от първата възможност да посетя някои африкански страни, притеглен от загадъчната джунгла и „ловците на слонове”. Много точно сте уловили всичко това от дневника и пътеписите ми. Майн Рид, Карл Май, Фенимор Купър, Габриел Фери, но и Омир и други крале на перото, с които съм се срещнал в моите детски години, са една от главните причини да пътувам.
- Когато през месец юли 1891 година Иван Вазов предприема пътуването си до Рилския манастир, той се „въоръжава” – по собствените му думи – „с всичките възможни сведения,  с „всичката литература за Рилската планина” /поименно я цитира/. Така постъпва и преди да тръгне към „недрата на Родопите”.
Изобщо, към своите пътеписи Вазов пристъпва подготвен всестранно: изучава подробно местността географски /почти винаги пътува с географска карта/, проучва флората и фауната й, от исторически и етнографски съчинения уточнява знанията си за миналото, за бита, нравите и обичаите на населението, за вярванията му – религиозни, в легенди, предания и митове.
Как е при Вас? Пътните Ви „записки” подсказват, че подобни занимания предхождат или съпътстват и Вашия творчески процес. Дали е така? Предхождат или съпътстват? И защо на пътеписецът му е нужно това знание, това детайлно проучване?
Но може би първо трябваше да попитам: Обичате ли българските пътеписци, четете ли ги? Обичате ли Вазовия пътепис?
- От Вазовото творчество, да си призная, най са ми харесвали и продължават да ми харесват неговите пътеписи за Родопите и Рила. Същата любов изпитвам и към пътеписите на Алеко Константинов и Любен Каравелов. Изобщо, отрано си имам слабост към пътеписа – като читател. И с годините тази слабост се засилва и съвсем естествено прерасна в желанието сам да опитам перото си в пътеписа.
Напълно съзнавам колко е полезно предварително да се подготвиш за пътуването или, както Вазов се е изразил, да се „въоръжиш” „с всичките възможни сведения”. Но тогава се губи доста нещо от изненадата, от смайването, слисването при срещата с нови, нечути и невидени неща в страната, където пътуваш. А изненадата за мене е особено важен момент, в крайна сметка тя е, която емоционално ме „взривява”, разпалва въображението ми и ме пленява.
Изпитал съм го този „плен” в буквалния смисъл главно в три страни: в Гърция, в Перу и в Черна гора. Запленен от природата, от руините и населените в тях призраци, аз ходех като пиян. В такова опиянение изпаднах и при пътуването си из Света гора. А и при обиколката на старогръцките руини в Мала Азия.
Събирам книги и справочници по време на самото пътуване. Събирам и каквото срещна в печата подир завръщането ми в България. По този начин за всяко пътешествие образувам едно твърде дебело „дело”, обикновено с по неколко стотин страници. Преди да седна да пиша, проучвам тази папка и тогава се хващам за перото.
- Бихте ли  разказали по-подробно. Какво съдържа едно такова „дело”?
- Понеже водим разговора в Яврово, а документацията ми се намира в София, ще Ви кажа какво съдържа папката за Мексико, която е при мен.
Пътувах между 4-и и 21-и декември на 1976 година. Като се върнах оттам, първо възпроизведох записките „на коляно”, които водих по време на пътуването. Това са около 65 страници. В продължение на 15 години от тогава аз съм събирал всичко, писано за Мексико в нашия печат, на което съм попадал. Изрезките от списания и вестници са повече от 200, разпределени по теми, като например: „Царевицата и мексиканецът”, „Кризите в Мексико”, „Пазарът на Охака”, „Мексиканското земеделие, „Кактусите”, „Болестта на милионерите”, „Политически нрави”, „Вулканите”, „Невъзможният град Мексико”,  „Стенописите на Диего Ривера”, „Петролът и Мексико”, „Дългове”, „Мексиканското село” и т.н. С извадения „полезен” текст от тях имам в папката вече 175 страници. Снабдил съм се и с официален наръчник за стенописите на Диего Ривера. Имам в превод „Кратка история на Мексико /1805 – 1940 година/”, „Обща история на Мексико” и „Книга за Мексико”. Също и „Мексико преди Кортес”. Това са четири книги с около 800 страници.
Източниците ми дават възможност да изградя една обща представа за страната като цяло, но ще използвам от тази значителна информация само онова, което засяга набелязаните по време на пътуването теми и обекти. Тоест да доосветля нещата, които са  ме докоснали.
- От разговора ни за „Диви разкази” аз се убедих колко интуитивен, подсъзнателен е творческият процес при Вас – оказа се, че там най-важните неща са дошли, така да се каже, от само себе си, не са резултат от съзнателно премислен „ход”.
И все пак, как Ви се струва, не са ли „влезли в диалог” някъде пак в подсъзнанието тези ранни, детски и юношески художествени представи и документалният факт /от научната и справочната литература/, за да оттласнат вдъхновението, да щрихират контурите на художествения образ от пътеписа?
Аз разбирам, че непосредственото впечатление и преживяване по време на пътуването си остава най-същественото. Но ми се струва, че това негово проектиране върху един предварителен образ, изграден от едно предразположено към художествено мислене и възприемане съзнание, има отношение към творческия процес в случая. Така ли е, или не?
- Нищо предварително програмирано и целенасочено няма в моите пътувания като изключим маршрута. Облягам се изцяло на импровизацията и затова моливът – докато пътувам – ми е винаги в ръката, за да отбележа кое ме е докоснало, кое ми е разиграло въображението и мисълта, кое ме е провокирало. Творческият процес започва с тези редуващи се провокации и затова още тогава, в момента, докато търся взаимовръзките между едно или друго явление, случки или постъпки, спонтанно възникват сравнения, метафори, очертават се идеи и образи. Както в мътеницата: като я блъскаш с бухалото, постепенно се отделят малките капчици масло. Не знам дали това е най-подходящото сравнение, но има в него и нещо вярно.
Съзнателното ми отношение към творческия процес се изчерпва с това: да си записвам – понякога с дума-две или даже с половин дума – някое по-ярко впечатление, по-необикновено хрумване или находка. Силно е да се каже, че прочетеното /от научната и справочната литература/ е стимулирало вдъхновението ми. По-скоро то ми дава възможност за дълбочина. Как е при другите – не знам.
- Изглежда за Вас не е важно дали сте опознали напълно една страна, дали сте я избродили надлъж и шир, за да се докоснете до същественото от нея, до „духа на мястото”?
- Досега не съм си поставял за задача да пиша книга за която и да било от страните, в които съм пътувал. Това е огромна, обемна и скучна за мене работа. Пътеписите, които съм написал, съдържат моите докосвания до страните, моите най-силни впечатления и преживявания там. В този смисъл героят в пътеписните ми книги съм винаги аз, а не страната, из която пътувам. „Под лупа” е само онова, което има тясна връзка с моите преживявания през дните на пътуването.
За мене е важно не колко съм проходил от една страна и колко изчерпателни са събраните за нея данни. Важното е дали съм се натъкнал на достатъчно поводи да се захласвам и вълнувам. И да я почувствам. А най-добре може да се почувства една страна – това е твърдо мое убеждение – при неочакваното, внезапното влитане в нея. От неочакваните докосвания – именно „докосвания” – с нейното минало и настояще, с хората, земята и природата, нравите и обичаите. Дори една дреболия понякога е достатъчна да ти отвори очите за нещо, което книгите никога не могат да ти поднесат.
- Например?
- Веднага ми идва на ума как при посещението ми в Сирия и пътуването до Палмира в средата на прашно глинено село изскочиха пред колата три-четири деца с едно уловено врабче със счупено крило. Предложиха ни го за продан. Платихме го, взехме раненото врабче в колата и като отминахме на известно разстояние, пуснахме го навън. Но се оказа, че то мъчно лети, и... тупна на земята. А когато отново потеглихме, случайно се обърнах и видях, че момчетата бяха ни наблюдавали и веднага се спуснаха да си вземат плячката – навярно, за да я продадат на следващите пътници.
Петнадесет дни кръстосвахме опустинените полета на тази страна, без да видим нито една зелена шумка и нито една пойна птица. Като че раненото врабче бе единственото живо пернато същество в цялата страна и това единствено птиче трябваше да умре в ръцете на тримата млади малки пакостници.
Вече не бе нужно да питам защо цялата потънала в зелени гори по времето на римляните, щедро напоявана богата житница на Европа – Сирия – сега е престъргана като с пила, изсушена и опечена. Спомних си за Финландия – как жителите на град Лахти хранеха славейчетата от ръка. И оттук нататък, докато пътувах из Сирия, умът ми беше непрестанно зает с въпроса за физическото й оцеляване и за човешкото нищожество.
И възникнаха по този повод въпрос след въпрос. Защо финландците, които винаги са живели сред горите, имат религиозно отношение към животните, дърветата и изобщо към заобикалящата ги природа? Явно е, че те не са принудени от обстоятелствата, а си го имат отвътре. И как се формира всъщност тази толерантност към природата на едно или друго място върху планетата? Може би имат значение географската ширина, слънчевото греене, а може би кръвната група, националният характер или историята? На север хората пазят горите си, народите от слънчевия юг ги унищожават безпощадно. Защо?
Разказвам така обстоятелствено за тези „докосвания” до чужди народи и светове, защото най-характерното за вътрешното ми състояние е трескавото струпване на парливи въпроси, които очакват парливи, понякога фатални отговори за човека и бъдещата му съдба. Въпроси, възникнали по най-обикновени и дори банални поводи. Проблеми, които се свеждат в крайна сметка до същината на човешката природа, до някои неизменни в нея предопределения.
- Тъй като разговорът ни се насочи към жанровата специфика на пътеписа, изкушавам се да Ви задам въпрос от ония, на които избягвате да давате отговор.
Знам мнението Ви за отношението на писателя към критиката и отзивите за книгите му – книгата воюва сама за себе си, нито критиката, нито писателят може да я наложи, ако тя няма качества, или да я лиши от живот, ако тя е талантлива. И все пак: ще кажете ли нещо за прословутите рецензии на вестник „АБВ” за пътеписните Ви книги?
- Фактически грешки винаги могат да се допуснат или да се „промъкнат” в един пътепис, даже при най-старателно пресяване на изходния материал. Но Вие сама знаете, че от това пътеписът не пропада. Грешките са фатални за пътеводителите, не за пътеписите.
- Да се върнем към особеностите на пътеписа като литературен вид. Какво още Ви привлича към него?
- Другата особена прелест на пътуванията е възможността да сравняваш чутото и видяното, преживяното в чужбина със своята страна. Това води понякога до най-бързи и точни открития за самите нас и нашата съдба. Като казвам „съдба”, имам предвид удивителното постоянство в исторически план на характерни за един народ проявления, което не може да се обясни иначе освен с неговия характер.
С пълна сигурност твърдя, че не е възможно да се опознае собственият народ, ако не си имал възможност да го сравниш с другите народи, а родната действителност – с чуждата. Дори само гробищата да сравниш в страните, по които пътуваш – стига, за да направиш някои генерални заключения за историческата ни памет. Да не говорим за отходните места. Или за отношението към врабчетата и дърветата.
Моите пътувания са съпроводени с една сложна умствена гимнастика, съчетана с мигове на съзерцания и възторзи, но и на тревожни размисли и тъга...
Прелестта на пътеписа е голяма по две основни причини. Първата е, че не си зависим от строга сюжетна линия, която да те задължава, както е в разказа, строго да дозираш отделните съставки на творбата, като се лишаваш от всички „поточета”, които не се вливат в главната тема на повествованието. Малкият разказ се подчинява на правилото „да гониш заека по петите, по пресните му дири”. Оттука отклоненията – дори най-свежите и живописните – са жива беда! При пътеписа тези ограничения не съществуват, има блажена свобода да вмъкнеш което си искаш хрумване, щастлива асоциация, случайно кацнала на перото идея и т.н. Всичко интересно, което главата ти роди, пътеписът го поглъща и понася.
Второто блаженство на пътеписа е, че при писането му не се подчиняваш на една само идея, както е обикновено в разказа или повестта, а всяка идея можеш да сместиш, да кажеш всичко, което малко или много те вълнува. Повествователната свобода тука е пословична!
- Значи ли това, че той е по-лек за писане, по-достъпен за всякакво перо – и за не чак дотам талантливото?
- Всъщност пътеписът не може да се отскубне само от едно-единствено, генерално за художествената литература задължение – да не е скучен! Но именно при пътеписа то най-трудно се постига. Защото нямаш сюжет, а сюжетът е оня капан, в който читателят пада обикновено още в началото. Този капан, тази интрижка много по-трудно се създава при пътеписа. Тука е нужна изобретателност, много знания и широка, разностранна култура. Не говоря за тънката чувствителност и дарба – това са неща, които се подразбират.
Ще припомня за един от най-малко известните пътеписи на Вазов – „Искърски пролом”. Там нито природата е кой знае колко благодатна за описание, нито той се натъква на някаква особено щастлива среща. Уж обикновено! Но Вазов е внизал в този пътепис толкова съкровени и сочни свои мисли, толкова нежни съзерцания и душевни трепети, че аз и сега го чета с неизказно удоволствие. Като го „почоплих” веднъж, установих, че Вазов бе тръгнал с една „вълшебна” раница да пътува из Пролома и пътят бе само поводът да вади от тази раница и да слага в пътеписа каквото си поиска. Девет десети от текста нямаше нищо особено общо с Искърското дефиле. Проломът беше само поводът за писателя да се изповяда! Но работата е, че има какво да каже – набъбнали настроения и мисли, болки и тревоги, спохождали го по време на сънни и безсънни нощи. Всичко това той бе излял в този чаровен пътепис!
Пътеписът е една епична изповед, а не пътеописание, както си мислят някои. И по правило герой в пътеписа е авторът, все едно в кой край или в коя страна е пътешествал. Това е старо правило, днес позабравено, което Алеко Константинов владее до съвършенство.
Ето защо е възможно да съм ходил в Мексико през 1976 година и да си напиша „записките” за тая страна сега. Достатъчно е проблемите, които запълват моето пътеописание, да не са строго свързани с 1976 година и да могат да вълнуват читателя и днес. Ако пък то е възможно и през 2076-а – още по-добре. А това може да стане, ако пътеописанието се превърне в „душеописание”! Всъщност от това зависи колко ще е художествен един пътепис. Дори е полезно, ако едни пътни бележки отлежат десетина години: тогава всичко незначително отпада, остават силните впечатления, по-трайните следи.
- Какво има в папките Ви? Намаляват ли страниците?
- Имам около 2000 страници пътеписи за онези 22 страни, в които съм ходил, и с времето една мисъл все повече ме занимава – дали би трябвало да ги разширявам и облагородявам? Няма ли да е по-добре да си останат в своята първозачатъчна форма, както са написани импровизирано, но затова пък спонтанно – докато впечатленията ми от пътуването са били горещи? С по-малко, даже без прилагателни. С по-малко красиви думи и с повече красиви самозаблуждения.
- Коя пътеписна книга да очакваме?
- „Мексикански записки”. Вече я завършвам. Надявам се през 1991 година читателите ми да я имат.


ІІ.
- Нека се върнем към пътеписите, към написаните и публикуваните „български” пътеписи. Те са в две книги, излезли през 1960 година – „Разбулена Родопа” и „Писма от пущинаците”, и в „Шумки от габър”. Така ли е?
- Да.
- Искам да се абстрахираме от факта, че това са ранни творби /говоря за пътеписите от „Разбулена Родопа” и „Писма от пущинаците”/ и като такива са,  безспорно, твърде по-скромни от „Диви разкази” и „Шумки от габър”. Но макар и ранни, те имат своите художествени достойнства и своето място в творческото Ви дело. Това „въпреки” системата и „идеологемата” ли е, или „благодарение” на системата и „идеологемата”?
- Злобарска дивотия е да се твърди, че по време на социализма не е пораснало нито едно стръкче в нашата литературна нива, освен произведенията на пет-шестимата преуспели „дисиденти”! Казах и повтарям: има поне десетина произведения в прозата, поезията и драматургията, които могат да съперничат на най-добрите образци в досоциалистическата ни литература. Те са заченати и родени въпреки „идеологемата”. Те са като ония борове, които растат на сух камък по скалите около Триград. Нито почва има под тях, нито влага – над тях,, но израснали!... И въпреки ветровете и фъртуните – стърчат!... Ех, вярно, български борове, не са вносни, за да им се радваме с цяло сърце и да ги ценим... Но че ги има – е факт.
- Бих искала да споделите какво мислите за това: Там една „жизнена правда” – многоликата съвременна /след 9 септември 1944 година/ Родопа – ражда вдъхновението и порива да пишете за нея и така тя става „художествена”, ражда един художествен факт: тези очерци и пътеписи, един от които озаглавявате „Стъпалата към комунизма”. Доколко тези идейно-художествени внушения са безспорни и днес? Доколко и как конкретната обществена действителност, историческият момент са повлияли на формирането Ви като писател, на творческия процес при Вас? И конкретно: върху ранните Ви творби – очерци и пътеписи?
- Вие питате доколко идейно-художествените внушения, които са предизвикали написването на ранните ми очерци са валидни и за днес. Разбира се, не е възможно нещата, които преди години са ме трогвали и възпламенявали, да предизвикат същите реакции у мене и сега, ако бих имал възможност отново да ги докосна. Не е възможно, защото аз не съм вече същият. Моето съзнание сега е далече по-различно. Заедно с това – и моето отношение към нещата.
Когато съм писал някога своите очерци за новооснованото ТКЗС в село Чуреково, за буботенето на първата вършачка в подножието на връх Персенк, аз дълбоко вярвах в справедливостта и красотата на бъдещия свят, чиито веществени основи се полагаха тогава в село. Свят без търгаши, без шмекери и т.н. Кой да предвиди, че на мястото на тези рояци предприемачи ще ни затисне един-единствен, но мощен, при това невежа предприемач – държавата на партократите. Кой да го предположи? Нали всички вярвахме, че е достатъчно да се смени политическата система, за да се народят „новите”, чистите хора на земята. Че човешката душа е „бяла книга” – каквото напишем на нея, това остава. Генетиката беше афоресана, вярата в нейните истини се таксуваше за политическо престъпление. Смяташе се, че човешките възможности в побеждаването на природата, и в частност – на човешката природа, са неограничени. Сега вече знаем, убедихме се, че това е жестока заблуда. Но преди да се доберем до това познание, трябваше скъпо да го заплатим. Ние и сега продължаваме да плащаме, та ще оставим и на децата, и на внуците си да плащат натрупаните към истината и към историята тежки дългове.
Тук се докосваме до нещо много по-интересно: Означава ли това, че литературата, написана по времето на „зората на социализма”, е изцяло негодна, след като гледната ни точка към него се е коренно променила? След като много от идеите, заложени в тази литература, са опровергани? Разбира се – НЕ!
И сега, както съм целият потопен в политически оцет, и както съм разколебан в доброто начало на човешката природа, прочета ли „Червените ескадрони” на Христо Смирненски, изпитвам същото вълнение и захлас, както при четенето на това стихотворение през 1943 година. Макар да зная сега докъде ни доведоха тези „червени ескадрони”. „Тихият Дон” и досега ми доставя същото удоволствие, както някога, когато плувах в розовата мъгла на младостта. Пък и „Разораната целина”. Защо? Защото между истината в живота и истината в литературата, в изкуството, има коренна разлика. Истината в живота се измерва с обективни мерки – с метри, килограми, с цифри и доводи. А истината в изкуството, и в литературата, има една-единствена мярка – вярата! Ако Смирненски е повярвал на своите „червени ескадрони” и от тази благородна вяра са се пръкнали те в неговото стихотворение като художествен образ – силата и трайността на този образ си остават във времето непоклатими! Може да се каже: те са „вечни”, с всичките условности, които съпровождат тази дума. В това е и великата особеност на изкуството изобщо. Щом талантът го е заченал в искреност и е оплодено в истината.
За мене няма никакво съмнение, че изживените, престраданите произведения, написани с дарба, ще оцелеят от вълчите зъби на времето – както е било винаги, във всички времена. Друг е въпросът, че тези произведения са твърде малка част от огромното купище „съвременна социалистическа литература”.
Качествената литература ще си оцелява във всички времена „въпреки” системата и „идеологемата”! Животът и опитът през вековете са го доказали.
Даже ако системата у нас не беше претърпяла крах, от създадената по нейно време литература щеше да останат само броени на пръсти произведения. С тая разлика, че ако системата не беше паднала, критиката едва ли щеше да има куража да признае колко „творци” са носили името „писател” на права Бога!...
Несъстоятелно е да се придават на системата абсолютни значения – все едно дали в положителен или в негативен план. Черно-белите оценки са по правило неточни и подвеждат. Когато става дума за създаването на литературата, първостепенно значение има талантът! Няма система, която да не е преодоляна от таланта. Това е исторически доказано и предоказано. И не се нуждае от примери. Когато талантът е силен и се проявява в съзвучие с един силен характер, той е способен на всичко. Колкото по-обикновен, по-слаб е талантът – толкова неговата продуктивност, количествено и качествено, може да се повлияе от системата, от идеологическата летва, която слага пред него тя. Хора с по-слаб творчески инстинкт или не се докосват до забранените или опасните конфликти, или, ако се хванат за тях, подчиняват развитието им на странични, идейно-политически съображения, нагазват в тресавището на лъжата и се самоунищожават. Изкуството и лъжата са несъвместими! Това е всеизвестна и неоспорима истина.
- Значи ли това, че не сте имали никога неприятности с идеологическата цензура и че тя не е повлияла върху творческите Ви планове?
- Повлияла ми е – и още как! Аз можеше да имам още поне една-две книги разкази, ако да имах свободата да се възползвам от повече съвременни сюжети... Вие поне познавате моите дневници, знаете, че имам около 50 набелязани разказа /освен публикуваните/. Защо мислите са си останали в дневника? Даже при някои от публикуваните разкази се наложи да се препраща действието в минало време, като например разказите „Гола съвест”, „Мъжки времена”, „Засукан свят” и други. При това, този вид самоограничения бяха най-безобидните. Главното, основното творческо самоограничение опираше в ниския таван на разрешеното за конфликтуване пространство. Когато прописах през 60-те години, понятието „конфликт” бе изобщо изключено от литературна употреба. /Говорихме вече за това/. На мен много често ми се е налагало, за да мога да развия един по-конфликтен сюжет – да отнасям действието в по-старо време, за да не възникнат въпроси: „Може ли подобно безобразие да се случи днес?”, „В наше време да има такива отрицателни герои?”. Стигна се дотам, че се реши почти официално да няма конфликтуване между „лоши” и „добри”, а между „добри” и „по-добри” герои, които се състезаваха по магистралата на нашето социалистическо развитие. Този абсурд беше утвърдено правило. Стигна се дотам, че член на Партията можеше да се въвежда в литературата само като положителен герой. В литературата можеха да конфликтуват само фашисти с антифашисти, а в исторически план – храбри българи с подли византийци, и с турци, разбира се.
При липсата на класови конфликти в социалистическото общество беше политически немислимо да се приеме съществуването на сблъсъци между политически благонадеждни наши съвременници. Историята около „Тютюн” е много типична: едно родено от майка талантливо произведение беше подложено на организирана от идеологическите надзиратели хирургическа операция, за да бъде пренаписано и то с помощта на няколко официално назначени партийни акушерки като Яко Молхов и Иван Мартинов. Мартинов да учи Димитър Димов на писане!...
- Да, това заслужава възмущение.
- Разбира се! Иван Мартинов и Яко Молхов бяха официално придадени към Димитър Димов „редактори”, или казано на по-съвременен език, „специалисти”, „експерти”, които да го научат да направи романа си по-партиен. Описано е това в списание „Летописи”, прочетете го, ако сте го пропуснали.
Няма писател, чието развитие да не бе в една или друга степен ощетено от тази политическа блокада. Мога за себе си да кажа, че ако е имало нещо, което да ме е притеснявало и понякога дори отчайвало, това бяха строгите, неумолимите ограничения върху конфликтуването и подбора на героите, което правеше съвременната тема за онези, които искаха да бъдат искрени, „табу”! Сума сюжети така изгниха в моите дневници и папки по тази именно причина. Сигурен съм, че в една или друга степен всички мои колеги имат основания да се оплачат от това. С тая разлика, че по-талантливите намериха, все пак, начини да се промъкнат през плътната обсада и – макар отчасти – да се осъществят.
Отчасти съм се осъществил и аз.
Няма съмнение, че ако системата през изминалите 45 години не беше толкова мнителна и деспотична, щеше да се появят поне два пъти повече истински книги, отколкото бяха създадени.
Редно е обаче да се признае и друго. Значението на системата за литературния живот през изтеклите 45 години не е еднозначно. Не бива да се премълчава, че тази система създаде благоприятни за книгоиздаването условия, дори като направи книгите евтини и достъпни за широките маси. Друг е въпросът, че в това отношение тя се е ръководила не от самоцелна грижа за литературата, а за усилване на печатната си пропаганда. Книгата не влизаше в икономическо състезание. Много хора получиха възможност да пишат и дори – в отделни случаи – да се издържат с писане. Това беше благоприятно за развитието на повече таланти. Правя тези оценки, като имам предвид положението на книгата преди 9 септември 1944 година, стагнацията в комерсиалното книгоиздаване. Ако се върнат старите порядки в книгоиздаването, няма съмнение, че българската книга отново ще се окаже в много унизително и тежко положение. Но това е друг въпрос. Да се върнем към пътеписите!
- От дневника се вижда, че от 1968-а до 1975 година, а и след това, непрестанно обмисляте идеята за „Родопски пътеписи”. Тази бъдеща книга ту разширява съдържанието си, ту го стеснява, но неизменно присъства в творческите Ви планове. Нещо повече, отделни фрагменти от нея се отливат в един почти съвършен вид още при уточняване на замисъла. Но и до днес тя остава ненаписана! Защо, коя е причината?
- Аз наистина проявявам една постоянна склонност към пътеписа. Вярно е също, че открай време съм се готвил да напиша пътеписна книга за Родопите. Подготовката е доста напреднала, както личи от дневниците. До книга обаче не стигнах – дадох предимство на някои от пътеписите ми за чужбина. Да, причината е съвсем прагматична. В „задграничните” пътеписи можех да имам далеч по-голяма свобода да разкажа за онова, което съм чул, видял и преживял. За Родопите – не можех да си позволя същата искреност. Пътеписът е документално четиво – нито хората, нито фактите можеш да измислиш. Всъщност това е и характерното в него – документалната му тъкан. В пътеписа е по-трудно нещата да се захаросат, докато за една чужда страна винаги може да се намери самар за удряне, вместо направо да се бие магарето.
- Искате да кажете, че сте се страхували от цензурата, така ли?
- Друго едно съображение натегна на везните: пълната увереност, че една искрено написана книга за Родопите нямаше да „мине”. Можеше, разбира се, да се парафюмират нещата, но не ми е „вкусно”, то е все едно да парафюмираш мърша. Този начин на писане /с козметика/ е изтезание, което поглъща много енергия, без резултати. Аз късно влязох в литературата, не разполагах с време и предпочетох да си пробвам силите върху неща, които можеше да бъдат не само написани, но и публикувани.
- В „родопските” пътеписи има природа и нещо народопсихологично, а в „чуждоземните” – история и политика, минало и настояще, освен географски забележителности и психографията на населението. Защо не подхващате темата за трагичната участ на Родопа? В дневника и публицистиката Ви има интересни размисли и откровения. Защо тази тема не присъства в пътеписите? Да речем, споровете за Тъмрашлията, за българомохамеданите и тяхната „историческа вина” – клали ли са те перущенци и батачани, клали ли са чепинските българи; има ли нещо вярно,  или доколко е вярно, твърдението, че у т.нар. „помаци” има едно мъчително чувство за „недостойното” им отстъпление някога пред чуждата вяра, което ги кара да компенсират сега с едно „по-достойно” държане – упорито отстояване на направения избор за верската принадлежност; че искат да се забрави някогашният им „позор”, поради което сега се правят на по турци от самите турци?
Защо тези въпроси не станаха компонент от художествената тъкан на „родопските” пътеписи, след като присъстват приоритетно при обмислянето им в дневника? Доколко има пръст в това „идеологическата летва” и доколко причината опира до психологията на литературното творчество? Имам предвид, че те стават предмет на публицистиката Ви, но на пътеписите – не!
- Задавате ми интересен въпрос и много работа ще си отворим.
Ако е до самочувствието на българите мохамедани, неточно е да се говори за осъзната вина, която да ги кара да се чувстват неловко. Тук става дума по-скоро за комплекс. Широко известно понятие е т.нар. „наполеонов комплекс”, тоест присъщия за всички почти по-нисички от среден ръст мъже. Те обикновено имат властен характер и неумолима пробивност в живота. Три-четири пръста свалила Природата от ръста, но в замяна на това го обезщетила с една почти сатанинска енергия. Не случайно най-големите диктатори, а и реформаторите в света са мъже под средния ръст. Дучето /Мусолини/ беше нисичък, Сталин – също, Чърчил – и той. Да не изброявам кои мъже пипнаха властта у нас.
- Много са! Сред тях има и високи.
- Да, но ще я задържат по-ниските. Все едно, може да се приеме за правило, че махне ли нещо Природата от човека /било от височината, било от косата и пр./, тя го възмездява с друго нещо. С друга сила или качество и така осигурява някакво равновесие.
Същото става и при създаването на комплексите по вторичен път, както е случаят с отнемането някому вярата и въвеждането му в чужда вяра, което е било за времето жива трагедия. Поислямчените, или още „потурчените”, не са се чувствали пълноценни в новата среда, защото са ги наричали „дьонмета”, тоест хора, променили вярата си или, иначе казано – вероотстъпници, отродили се хора. Знае се от историята, че еничарите са имали достъп в Османската империя дори до великото везирство и най-високите командни постове в армията. Но в духовната, или да я наречем, идеологическата, сфера – те не са били никога допущани! Те през целия си живот са имали чувството за непълноценност, свързано и със скрито чувство за вина. Вероотстъпниците са компенсирали тази вина в усилено старание да докажат своята религиозна пълноценност и преданост. Някои еничари са се връщали, за да потурчат собствените си роднини, та макар и с помощта на ятагана. Затова и връщане на еничари към първоначалното им битие, в първоначалната религия, е нещо непознато в историята. Най-ожесточено са се биели с християнските войски именно еничарите и най-безпощадни са били те към заловените пленници. Това е то широко известният „еничарски комплекс”, проявен например и по време на Баташкото клане. Вярно, че за Баташкото клане заповедта е дадена от пазарджишките власти, но начинът, по който е извършено то, не представлява екзекуция, а клане, на каквото са способни само свои върху свои. Безпощадно и без следа от човещина.
„Комплекс” е латинска дума, равнозначна в българския език на „набой”. Набой става, когато ти влезе, например, трънче в босата пета. Тогава мястото се зачервява и подува – това е „набой”. Още няма гной и поносима е все още болката. Родоотстъпническият комплекс си остава набой за цял живот, на всичко отгоре – преминава и в кръвта!...
Изобщо, всяко натъртване в душата на човека е свързано с преобразуването на цялата му психика така, че да оцелее и това става, като здравият организъм превръща болката в комплекс! Качество, което възстановява равновесието.
Прощавайте за дългото обяснение, но беше необходимо, щом приказваме за българите мохамедани, наричани някога „помаци” или „ахряни”. ”Ахрянин” е арабска дума и означава „човек, променил вярата си”. „Помак” е български синоним, но с по-друго значение – „помъчен” е човек, на когото са му отнели вярата. В случая „помъчването” не се изчерпва с процедура по изверяването, слагане чалма на мъжете и т.н. Помъчването е болка, която не стихва, или по-иначе казано – процес, проточен във времето.
- Какво Ви дава основание да говорите за процес? По логически /теоретичен/ път ли сте дошли до това схващане, или имате предвид и нещо друго?
- Има за това многобройни доказателства. В родопското село Борино /смятат го сега за турско/ през 70-те години бе разкрито старото им гробище и се установи, черно на бяло, че дори до края на ХVІІІ век помохамеданченото местно население е практикувало християнските погребални обичаи, включително отбелязване върху надгробния камък на кръст.
- Надгробният камък е сложен по турски обичай!
- Точно така. Най-отгоре – оформен като чалма. Но на тоя камък в дъното е изчукан кръст, за да не се вижда. Смятало се за престъпление, ако се открие подобно нещо. Да оставим настрана обичая да се слагат монети в устата на покойника, т.нар. „харонов обол”, с които е трябвало да плати на лодкаря, за да го отведе на другия свят. Ами че доскоро в стари къщи – българомохамедански – по сандъците се намираха икони /писано е за това в родопския печат/.
Родопите са край откъснат, планински, труден за живот. Там сиромашията е била в миналото пословична. Хората по време на глад са си продавали децата. Това е документирано. Бяла пръст са копали и яли вместо хляб, смесена с чукани желъди – разказвали са ми го това в българомохамеданското село Лъсково, Девинско, и съм го публикувал на времето. В тая полупустинна земя колонизиране не е въобще имало, като се изключи присъствието на номадите юруци лятно време по пасбищата в Средните и Западните Родопи. Потурчените са били оставени почти в пълна изолация. Християните са ги гледали накриво, турчинът завоевател също се е отнасял към тях с подозрение като към „дьонмета”. Да вземем село Тъмраш – седалището на многоизвестния Ахмед ага Тъмрашлията. След Балканската война цялото село избягало в Анадола и се установява със същото име – Томраш. Наскоро един познат се беше добрал до това село и разказа, че 80 години оттогава, там си говорят на български. Женят се главно помежду си и така селото се е превърнало в един чудноват етнически „помашки резерват”.
- В отношението на християните тук, в България, има нещо подобно. Те също не гледат на помаците като на свои, ако се съди по оскъдните податки в литературата.
- След априлските кръвопролития през 1876 година се натрупва едно вмъстяване поради кланетата. Не случайно кланетата са били предоставени, или по-точно – поверени, на помаците. Това е много ловък политически и психологически ход от страна на висшата турска администрация, която винаги е проявявала особена мъдрост, дори във времената на най-голям упадък и корупция.
- Мъдрост за наша сметка.
- Естествено. За сметка на по-недосетливия, на по-наивния. Наши историци и досега не са успели да обяснят поведението на турското правителство по време на Априлското въстание и най-чистосърдечно се доверяват на онова, което са писали за „зверствата” платени от правителството журналисти и застъпници. В това отношение историята ни представлява все още пълен батак.
Има нещо друго, което се превръща в своего рода психологическа преграда между помаци и християни: това е не толкова верската разлика /християнската религия по начало не е агресивна/. Но християните в икономическо и културно отношение се развиват, докато помаците, сковани от догмите на Исляма – продължават десетилетия и столетия да тънат освен в немотия, но и в невежество. Затова думата „помак” се превръща в нещо като обидно прозвище за самите българи мохамедани. Те не обичат тази дума, на всичко отгоре тя ги връща назад във времето на най-драматичните за тях изпитания. Мнозина все още не разбират, че това е и основната причина за възникването в Среднородопието на възродителните процеси сред тях през 30-те години, и по-рано. Българите мохамедани искаха просто да се разграничат от „помаклъка” и да бъдат равностойни с останалото население в планината. Това беше основен стимул и при възродителните процеси през 70-те години, поне за младите. Нека си говорят противниците на тези процеси, че били само насилствени. Младите, в по-голямата си част, чистосърдечно приемаха промяната на имената. Не случайно и в момента те се съпротивляват на упражнявания върху им натиск да си сложат отново турско-арабските имена. За тях това означава връщане към една непривлекателна действителност: фереджета, условности, фамилен мъжки деспотизъм, неограничена власт на ходжата и т.н. Младите не могат да се примирят с тази унизителна, средновековна деспотия, след като са вкусили от меда на равноправието.
- Значи противоречията продължават...
- Меко казано – „противоречията”. А всъщност става дума за силно драматични сблъсъци на всички равнища – вътре и вън от семейството. Хвърлени са огромни сили за превземането на душите – за съжаление само от едната страна! От наша страна – сме като свидетели. Но искам да Ви кажа – нека да се запише: Рано или късно ще заплатим за сегашното си мекодушие и нехайство! Не зная дали сте виждали как се коли прасе и как понякога след десет дупки с нож по врата на прасето, то си е живо и здраво, рита, отскубва се понякога от ръцете на касапите и хуква да бяга. Друг път опитният колач, внимателно избрал най-подходящото за убиване място, с едно само леко движение „приспива” шопара завинаги. Ето това точно определено място, което заема площ около 20 стотинки, се нарича „закол на прасето”. Нашият „закол” /на държавата ни/ - са помаците.
- На какво се дължи Вашата определена симпатия към тях, изразена чрез литературните Ви герои? Не ги ли смятате за виновни?
- Не! Разбира се, не. Те са точно толкова виновни, колкото сме и ние. Ние сме един корен, или – както майка ми казваше – един огън. Няма лош и хубав огън. Ние сме „един огън” – и за лошо, и за добро. С тая разлика, че към присъщите на родопчанина традиционни качества довчерашните помаци, а сега – българомохамедани, са придобили и нови, допълнителни.
- Какви по-точно?
- Качествата, свързани с оцеляването. Те имат доста по-силно изострено чувство към властта. Подушват силата, която ги застрашава, много отдалеч. В това отношение са истински барометри /в хубавия смисъл на думата/. Властта е за тях носител и на живота, и на смъртта. Те никога не са били с властта на „ти”. Не са имали собствена власт даже и по време на османското владичество – отделни хора са се докосвали до нея /аги, войводи, кърагалари и други/, но винаги са били под око. Турците убиват смолянския войвода Салих ага, а не българите. Пловдивският мютесариф Изет паша прави опит да плени и обезглави Хасан ага Тъмрашки, а не българите, които са го почитали като свой, защото ги е закрилял. Властта за помаците винаги е била чужда – от 300 - 400 години насам. Това не е могло да не им се отрази. В душата на помака трудно се прониква. Тя е таралеж: дори когато спи, не подава главата си от кълбото с бодлите. Помакът лесно обещава, но върши само онова, което му диктува инстинктът за оцеляване. Не много приятна чертица е това – съгласен съм, но и Вие се съгласете, че тя му е била крайно необходима.
- Но Вие проявявате към тях, въпреки тази черта, открита симпатия. Избрали сте ги за герои на най-хубавите си разкази – Ибрям Али, Рамадан от „Дервишово семе”, героя на „Горски дух” и т.н.!
- Защо да се сърдя на тях, когато ние, християнските им събратя, рушим българщината безогледно кой където и както свари. Освен това – аз ги имам присърце зарад драматичната им съдба, която е опънала въжето между нас. На мене ми е направо мъчно за тях, защото те и в момента са разпънати на кръст, подобен на оня от преди двеста, триста години. Те са си винаги били заковани на този кръст! Как да не ти потрепне сърцето за тези – нека да си го кажем направо – мъченици! На всичко отгоре, с нашето поведение, с нашите политически грешки, ние утежняваме тяхното положение в несръчните си опити да ги освободим от кръста. Само им развреждаме раните.
- Лично на мене ми се струва, че има и още нещо във Вашето отношение към българите мохамедани, вложено в литературните Ви герои: Вие цените мъжеството им. Не е ли тази черта Ваша романтическа измислица?
- Не. Българите мохамедани са много по-способни на мъжество от своите по-цивилизовани уж събратя. Те са по-непохабени, по-първични в хубавия смисъл на думата. Героят на „Горски дух” има свой прототип – не е измислен. Ибрям Али, който се затрива за една песен – също. Аз не съм измислил тези, а пък и другите си герои помаци. И не позволих през 1985 година да им похристиянчат имената – както се опитаха да ме принудят някои благопристойни господа. Деветото издание на книгата излезе през 1988 година със същите имена, както и първото. Помаците са наистина способни на мъжество, а това е любимата ми добродетел. Не трябва да ги съдим, а да ги разбираме. Но тъкмо това не сме успели да направим... И сме си ние виновни с всички възможни за нас последици.
- Смятате, че е минало времето?
- Времето не е минало, но ние, българите, сме, изглежда, оперирани от качеството, наречено „политичност”, „толерантност”. И го проявяваме това не само по отношение на българите мохамедани, но и в текущата политика. Сега. Това е причината за бързото ни опартизаняване, за израждането на свободата в слободия, а на демокрацията в демагогия. Народът ни почти никога не се е развивал нашироко и свободно. Винаги го е затискал някой отляво и дясно и той се е развивал векове подред в криви калъпи, които са му деформирали не само краката, но и душата. Защо да не си го кажем! Кога българският народ се е развивал по волята своя и по своите наредби? Затова сме и ние така порочно чувствителни към властта. Така че няма защо да се сърдим на помаците, че бързо се приспособяват към властта.
Има и нещо много лично, което ме свързва с българите мохамедани – това е техният песенен, музикален говор. В село Забърдо, Смолянско, вървете да чуете вдовицата на Банко Сливов – Фатме /дано е жива/, да видите какво е български език! Необразована жена, неграмотна, от старото поколение. Но именно в това поколение бе запазена специфичната за родопския българин мелодика в разговорния език, която направо омайва със своята образност, ритмичност и нежност, с умалителните имена и думи. То трябва да се чуе, то не може да се опише! Особено необикновената интонационна изразителност и „заоблянето” на думите, тъй присъщи на старобългарския език. Децата, преминали през училището, загубват дарбата да си служат с този песенен език. Изпарява се тя от докосването до тромавия учебникарски механизъм и до цивилизацията. „Повредата” се изразява в загубване на иначе вроденото чувство за ритъм и нежност в светоусещането...
- Струва ми се, че ние пак се отдалечаваме от пътеписите... А може би – не!...
Вие не отговорихте на моя въпрос, а го изместихте – неволно, разбира се, и с мое участие. Казаното, обаче, беше изключително интересно.
Но от всичко това, което си говорим, у мен изникват ред въпроси. И някои от тях ми е невъзможно да не Ви ги задам. Ето кои:
Кое от всичко току-що казано за българомохамеданите нямаше да „мине” /както сам се изразихте преди малко/, ако пишехте искрено за Родопите в една пътеписна книга? Пред кого нямаше да мине – казвате: не пред цензурата, тогава – пред кого?
Казахте още: Писането „с козметика” за мен е изтезание; писател, който нагази в тресавището на лъжата, се самоунищожава. Интересно, кое от току-що казаното за българите мохамедани не можеше да влезе в една пътеписна книга за Родопите без „козметика”? Защо? Кое от тази драматична и кървава наша история можеше да Ви доведе до „тресавището на лъжата”?
И един последен въпрос: Защо не създадохте един образ като например този, на Антон Дончев от „Време разделно” – на еничарския предводител Караибрахим?
- Питате ме кое от току-що казаното за българите мохамедани нямаше да мине. Нямаше да мине всичко, току-що казано за непремислената и непоследователно следвана държавна политика към т.нар. „помаци”. През 1912 година те бяха покръстени, а имената им – променени. През 1914 година те бяха разкръстени от същата българска администрация, която ги покръсти, за да се осигури изборната победа на д-р Васил Радославов, както и стана. През 1937 – 1942 година новооснованата от самите българи мохамедани културно-просветна организация „Родина” увлече подире си хиляди, предимно млади мъже и жени, които смениха имената си с български, макар да не се отметнаха от Исляма /на религията им никой не посегна/. След 1944 година новата, уж „народна”, власт ги погна и насилствено ги застави да върнат старите си имена.. И го направиха това не помаци фанатици, а откроилите се тогава първенци комунисти, чисти българи, като Кирил Василев, Анастас Примовски и други. През 1959 година отново се поде инициативата /на местна почва/ за сменяването на турско-арабските с християнски имена и вървя така няколко години – до 1965 година, когато първи секретар на Смолянски окръг стана Никола Палагачев, който замрази или, по-скоро, задуши този процес. След това смениха Палагачев /около 1972 година/, дойде нов „първи” и се поде отново възрожденската линия по отношение на българите мохамедани, която бе отменена с един замах на 29 декември 1989 година. Оклеветена и заклеймена като „престъпна”!
За 70 години седем пъти прищрака совалката от възраждане към „връщане”. Сбърка се нашего брата родопчанина какво да прави!...
От 40 години насам партийната цензура не разрешаваше открито обсъждане на т.нар. „помашки въпрос”. Препирните, а и крамолите „за” и „против” дружба „Родина” се водеха на четири очи в ЦК на БКП и нито в един момент не се взе окончателно решение.
Така беше и по всички останали въпроси, свързани с българите мохамедани. Като например за ролята на смолянския войвода Салих ага, управлението на тъмрашките аги – Хасан ага и всеизвестния му син Ахмед ага. Те, като българи мохамедани, по инстинкт са водили една пробългарска и даже прохристиянска политика: строежът на черкви в България през трийсетте и следващите години на миналия век изпреварва и по време, и по брой храмовото строителство в Старопланинието. Покойният Ангел Вълчев доказа това с цифри и, което е много интересно, храмовото строителство в Среднородопието е било под явната протекция на ахъчелебийския войвода Салих ага и Тъмрашлият Хасан ага. Но Кирил Василев се опълчи по класово-партийни съображения срещу тези „дерибеи” – както ги назоваваше той. За такива бе недопустимо да се каже каквато и да е добра дума, като например, че на тези „дерибеи” се дължи опазването на българщината. В Родопите по това време, при тези именно помашки „дерибеи”, е било немислимо жена да бъде грабната и потурчена или мъж да сложи на главата си чалма! Можело е да стане в Русе, в Солун – навсякъде. Но не и в Родопите!
Но ето че и за това трябваше да се мълчи. И мълчаха не само такива като мене. Мълчаха и историците! Нашите историци след 1946 година винаги са вършили само онова, което полуграмотни идеолози от ЦК са им нареждали. По инерция го правят и сега.
- Вероятно не е само по инерция?...
- Не е само по инерция, благодаря Ви за поправката! Великите сили, когато сме им давали възможност, винаги са се опитвали да смажат националното ни самочувствие. Главно с помощта на телевизията човешкото съзнание днес може да се „пере” по същия начин, както обикновените партенки. Сега – както „перачите” са ни подбрали – никога не е било! Жив пример са новонаписаните през миналата година „свитъци” по история на България, в които черното османско робство е префасонирано като „контактна зона между две цивилизации” и „присъствие”. На какви ли не исторически безочия сме ставали свидетели, но на такова – никой не беше се досега осмелявал. Авторката на османската част в новата история е Цветана Георгиева, а вдъхновителят за написването на тази „история” е бившият министър на просветата Николай Василев, син на човека, който ликвидира някога „Родина”, академик Кирил Василев. Все наши кореняци родопчани...
Дори за кланетата по време на Априлското въстание не можеше да се говори друго освен вече написаното и одобреното от московските ни исторически събратя. Толкова недоразумения и глупости има в трактовката на Априлското въстание, но когато покойният полковник Ангел Вълчев, авторът на „Тъмраш”, извади на мегдан документи, които не бяха в синхрон с казионната позиция, започнаха веднага скалпирането му под ръководството на тогавашния директор на Института по история академик Христо Христов.
Ето всичко това не можеше да влезе в замислените от мене пътеписи. Не можеше да се говори за „виновност” и „невинност” на българите мохамедани, да се обсъждат открито извършените с тях фатални грешки, които тласнаха това население към усилено изселване. Огромна жива сила се изля от Родопите към Анадола. Огромна! Стотици хиляди. За тези неща или се говори без да се чешеш по врата кое ще мине и кое – не, или се мълчи. Предпочетох да мълча...
- Струва ми се, че не съвсем точно сте ме разбрали. Ако искам по-детайлно, по-ясно и категорично да изясните кое нямаше да „мине” и пред кого нямаше да „мине”, не го правя, за да Ви вменя някаква вина за мълчание. Познавам много добре публицистиката Ви – дори само онова, което сте публикували по споровете около Тъмръш, достатъчно добре говори, че Вие не сте мълчали. Като историците например. Сблъсъкът Ви с елита на историческата мисъл, с Христо Христов, Петър Петров, Христо Гандев, Димитър Косев и други, поне по отношение на Вас, е документиран факт. Имам предвид и Вашите исторически полемики, които излязоха в отделна книга. Както вече казах, занимава ме въпрос чисто литературен, свързан с творческия процес: Защо всичко това стана проблематика на публицистиката Ви, там „мина”, а така неестествено и така настоятелно го избягвахте в пътеписите? Все във връзка с това е и въпросът ми за образа на Караибрахим от „Време разделно” на Антон Дончев.
- Позволете ми да направя едно мъничко, но съществено разграничение между публицистиката, за която Вие говорите сега, и ненаписаните пътеписи.
За публицистиката е достатъчно капка силен оцет, за да задвижи творческия или, по-точно казано, „войнствения” механизъм. За пътеписа, лично на мене, ми е винаги било необходимо освен капката оцет, точно такава капка зехтин – за да смаже по-тънките творчески механизми. Нужно е съзерцание, радост и леко сърце. Ето това ми липсваше, за да напиша родопските си пътеписи...
А за Караибрахим от „Време разделно”. Първо на първо, аз не пиша романи като колегата Антон Дончев, въобще не съм почувствал у мене тази наклонност. Но даже да можеше да напиша роман, не бих създал образ, подобен на еничарския предводител Караибрахим. Главната причина за това е чисто творческа: за да създадеш голям образ, трябва да го заобичаш – все едно отрицателен или положителен е той. Това е една от малкото безспорно установени в литературата истини. И още, не е възможно създаването на голям литературен герой без една бушуваща в него голяма драма, без един голям вътрешен сблъсък.
У Караибрахим няма вътрешен сблъсък, нито колебание дали да пощади, или да изреже главите на своите родственици и събратя. Такъв герой не може да остане задълго като голям литературен герой. В романа на Дончев това не личи достатъчно, защото „яките българи”, с които еничаринът Караибрахим се сблъсква, също не са драматични образи. Говоря за вътрешния драматизъм. Еничаринът ги напада, те се отбраняват и главно – заканват. Това също е сблъсък, но недостатъчно драматичен. Определящи в литературата са вътрешните сблъсъци. Ако ми беше подадине да пиша романи, аз бих създал един малко по-друг Караибрахим: един човек, който се завръща, за да вкара своите събратя и роднини в лоното на правоверните, но се разколебава и застава на страшния кръстопът – с тях или против тях. Залага се тука и живот, и пропуснати „ползи” от такъв един внезапен обрат , и какво ли още не...
- Струва ми се, че за Антон Дончев друго е било съществено в този роман, показва го и заглавието му: не вътрешният драматизъм на образите, а въпросът за избора и компромиса и на чия страна е правото, въобще може ли да се говори, че в случая има страна, на която е правото, и друга, която носи вина; въпросът за избора и компромиса – да оцелееш, като отстъпиш от вярата, но съхраниш рода си, или да умреш, но да я отстоиш и оставиш пример и завет на потомците за достойнство и героизъм. В този неизбежен исторически избор той е видял народната драма и трагедия за оня момент и за последвалите го дни на България. А че я е видял много вярно, и сегашната ситуация го потвърждава. В първия случай печелиш живот, но губиш достойнство и национално самочувствие, във втория – запазваш достойнство, печелиш самочувствие пред Историята и Времето, но ще остане ли народ, на когото да го завещаеш... А неизбежно остава разделянето и споменът за „разделното време”, родило злодея Караибрахим, остава споменът за Караибрахим, който неизвестно до кога ще ни разделя... Мисля, че това е проблемът на Антон Дончев.
Искам отново малко да уточня въпроса си. В никакъв случай не свързвам създаването на образ като Караибрахим единствено с написването на роман. Не ме интересува защо Вие не сте се захващали с такава задача – писането на роман. Мисля, че такъв образ е възможен и в един разказ – разказ от типа на „дивите”, и в един пътепис – пътепис от типа на „родопските”. Интересува ме защо Вие не създадохте един такъв образ – тип на злодей. В разказите – като художестевн образ, в пътеписите – като художествено-документален. От всичко, което сам казахте, очевидно е, че родопската история предлага прототипи.
- Във всичките ми творби – разкази, филми, пиеси – главните герои са положителни, а не отрицателни. Злодеите при мене са необходими, доколкото са потребни за неизбежния сблъсък с положителните герои, с мъжете добротворци, които стават жертва на своите страсти, смелост и рицарство. У мене не са се появявали никога стимули за писане на разказ, ако в дъното на сюжета не е чувството на възхищение. От такива като Караибрахим никога не бих могъл да се възхитя. Вие правилно го нарекохте „злодей”. А още по-малко бих имал стимули да пиша за него, ако не понесе поне възмездие. Сега, като си приказваме за тези неща, осъзнавам, че и при Йовков, и при Елин Пелин, и у всички по-значителни разказвачи е така: действието по принцип се възпламенява и развива винаги от идеята за доброто.
- А за оная част от населението на Източните Родопи, „екскурзиантите” – какво мислите? Наричахме ги как ли не /и все така продължаваме/: „български турци”, „потомци на ислямизирани българи”, „тюркоезични”, а сега е започнало да минава друго – „етнически турци”. Улавяла съм, че това, последното, и Вие – познавачът на родопската история! – го използвате, и то не рядко. Съвсем наскоро чух и друго – „турски българи”. Нарече ги така една фамозна телеводеща в своето предаване „Конфликти”.
Съществено или несъществено е как ще наричаме тези хора, значимо ли е за разкриване на историческата истина за тях и за съдбата на България, според Вас? Убеден ли сте, че това са „етнически турци”? Известно ли Ви е мнението на проф. Страшимир Димитров по този въпрос? Какво мислите за него? Не е ли това наистина изконно българско население с турско етническо самосъзнание по причините, които проф.Страшимир Димитров сочи?
- „Български турци”, мисля, че е най-точно да наричаме населението на Източните Родопи, което си служи с турски език и само нарича себе си „турци”, независимо от неговия племенен произход. Съществено е, разбира се, как ще наричаме тези хора, доколкото желаем да се съобразяваме с историческата истина и по-специално с техния произход.
Проф. Страшимир Димитров отблизо се е занимавал с този проблем и аз съм съгласен с доводите, които е изтъкнал в няколкото статии, които му е посветил. Накратко: не съществуват никакви данни за колонизация на Източните Родопи с турци от „османското коляно”. Съществуващите данни говорят за преселвания там на номадски тюркски племена от рода на юруците /още по времето на Асеневци/, на които османската власт на първо време се е опирала при своето проникване на Балканите. Те са се размесвали със свареното славянско население, което по-късно е било претопено с новодошлите пришълци. Асимилацията на свареното славянско население продължава и се ускорява след завоеванието на източнородопските земи: мъжете по правило са били избивани, а завоевателите са обсебвали жените и дъщерите на победените.
Така че никой сега не може да каже каква е преобладаващата „кръв” в жилите на сегашните „български” или „етнически” турци. Практическо значение в наше време имат самосъзнанието и преди всичко – езикът! Говорят ли турски и се чувстват турци – тяхно право е да се наричат каквито си искат. Но ние би трябвало да ги наричаме „български турци”, защото те са се пръкнали на българска земя и, така или иначе, са част от българската общност.
- Моля да ми простите, ако ставам прекалено настъпателна, но след като Ви „атакувах” като познавач на родопската история, изкушавам се да Ви предизвикам и като познавач на езика и законите на строителството му.
Възможно ли е такова словосъчетание – „български турци”? Ясно ли е то? Щом го предлагате, какво все пак то означава, назовава – българи или турци? Вие се интересувате много за отношението на различните народи към езика им – има ли в САЩ например „американски българи” или „американски китайци”, „американски японци”? Като официално понятие.
Без да подлагам на ни най-малко съмнение истината, че в наше време за националната идентификация  имат значение единствено самосъзнанието и езикът, интересува ме убеден ли сте, уверен ли сте, че езикът, който говори част от източнородопското население, е турски; уверен ли сте, че този език е в пряка, макар и прекъсната, генетична връзка със съвременния турски език? Доколкото знам, и по този въпрос е имало, макар и плахи, макар и потулвани, спорове между учени и апаратчици-политици. Имате ли Ваше мнение по въпроса?
И още нещо. Преди малко говорихме за родопското село Борино /смятано сега за турско/, че е разкрито старото му гробище и се установило „черно на бяло”, че до края на ХVІІІ век помохамеданченото население е практикувало християнските погребални обичаи, включително отбелязване върху надгробния камък на кръст. Знаете ли, че и в Източните Родопи има разкрити не едно и две такива стари гробища? Ще Ви кажа, че едно от тях е в самото село Мишево, Джебелско, което също се смята за турско – от турско по-турско – и населението му днес говори, както Вие казахте, турски. Един забележителен човек, родом от същото село Мишево /Фейзула Фетов, при преименуването – Филип Петков/, ми разказа за това старо гробище с отбелязани върху надгробните камъни кръстове, както в Борино. Какво ще кажете за това? А и за общоизвестния факт: Мишево /и десетки села в Източните Родопи/ е обкръжено от помашки „островчета”, като село Припек, например /като Аврен, Женда, Жълтуша, Кирково, Чакъларово, Бял извор и т.н., и т.н./?
- Дали е възможно такова словосъчетание като „български турци”. Ще Ви напомня, че сега в езика ни са в постоянно обращение изрази „български евреи”, „американски евреи” и никой не ги намира за неестествени. Доколкото зная, много често се употребяват и другите изрази, които приведохте за пример – „американски италианци”, например. И т.н.
- Разбира се, че ми е известно, разбира се, че съм забелязала и изразите „български евреи”, „руски евреи”. Да, в постоянно обращение са в езика ни, у нас – в България. И не просто са в постоянно обращение, но са и официални понятия. Аз питам имате ли представа как е това по света, в Европа и Америка!
- Дали там понятието е официално – не знам. Но у нас съществува.
Що се отнася до увереността ми дали езикът, на който говори част от населението в Източните Родопи, е турски, налага се първо да се уточним за коя част от това население е дума. Мисля, че питате не за българите мохамедани, които живеят в Ивайловградско, в Кирковския край и на доста други места /някои от тях Вие споменахте/, които все още, както е например в село Припек, не знаят нито една турска дума и говорят на кристален български език. Вашият въпрос не се отнася до тях, нали? Говорим за населението, което си служи с турски език?
- Да, говорим за тази част от източнородопското население, която си служи с турски език. /Наричам езика им така, както е прието у нас да го наричаме/.
- Колко е турски този език и дали е, и в каква степен е генетично свързан, както Вие се изразихте, със съвременния турски език, аз лично не мога да определя, защото не зная турски. Но чувам хора, които са познавачи на турския, че и в Кърджалийско, и в Шуменско турският език, на който се говори, е почти непонятен за турците в Турция. Това е архаичен турски, силно повлиян от езика на свареното местно население.
Но вижте какво, ако трябва да се ровим в тези работи, за малко „чисти” неща може да се говори, когато става дума за турците. Всеизвестно е, че проникването на османските турци в Мала Азия започва в началото на ХІІІ век, след като Чингиз хан разбива огузите в Туркестан и дава тласък за тяхното разселване. След смъртта на Чингиз хан по-голямата част от огузите се завръща по родните си места, а най-малкият син на Сюлейман шах, един от огузките предводители, се отправя само с 400 конника заедно с жените и децата им за Мала Азия. Той разчитал на вече установилия се там султан на селджуците – Алеадин. И понеже по същото време Алеадин воювал с татарите и му трябвали хора като Ертогрул, той го допуснал да участва в битката с татарите и след спечелването й му дава позволение да се засели в едно крайче на областта Витиния, до самата граница с Византия, заедно със своята микроскопична, може да се каже, дружинка от 400 мъже. Ертогрул се оказал обаче отличен предводител и много скоро успява да разшири своите владения, като измамва дори и благодетелите си, селджуците, и основава собствена държавица в размерите на един санджак. Наскоро след това умира, за да го наследи синът му Осман І /1326 година/, основателят на османската династия, който слага основите на бъдещата велика османска империя. Потомците на ертогруловите 400 мъже поглъщат след това сума тюркски и нетюркски племена, налагат им езика и вярата си и от тая многолика сплав се откройва постепенно сегашният турчин не само в Източните Родопи, но и в самата Турция. Мисля, че не е особено важно дали ще ги наричаме „български” – израснали в България, или пък „етнически”, т.е. коренни турци.
А това за село Мишево, което Вие сега разказвате. То е неоспоримо и за неговото, пък и за населението в много още като Мишево села, „глътнати” от пълзящата, да я наречем, асимилация чрез смесени бракове между българи мохамедани и турци, чрез налагането на езика им с помощта на религията и т.н. Тази нестихваща асимилация продължава и след освобождението на България, дори с по-голяма сила от преди освобождението. Това е самата истина, но каква полза, ако второ и трето поколение вече говори само на турски и непоклатимо се чувства турско?...
- Ползата е, че при бъдещото етно-политическо развитие тези неща, поне в международен план, могат да се окажат от значение...
- Възможно е, но в науката – поне до сега – няма разноезичие по този въпрос. От сега влиза в действие една широкомащабна акция за безшумно етническо прочистване на българщината в Средните и Западните Родопи с участието на наши уж научни авторитети като споменатата знаменоска в този процес Цветана Георгиева и други, набързо квалифицирали се като „етноспециалисти” /президентския съветник Михаил Иванов например/.
- За да завършим с тази малко тягостна тема, един последен въпрос: Как бихте формулирали главната опасност за оцеляването на българщината в обстановката на сипещи се върху нея удари. Удари върху традициите, езика, църквата и въобще – върху духовните стожери на държавата ни?
- Това, което става сега в света, ако се съди по новините от Алжир, Египет, Иран, Босна, Херцеговина, тези от остатъчните от СССР републики, говори за едно усилващо се противоборство между Исляма и Християнството, от една страна, и от друга, между т.нар. фундаменталисти и обикновените, да ги наречем, мюсюлмани, които не се домогват до религиозния абсолютизъм при управлението на държавата. Кланетата в Нигерия са между мюсюлмани и християни, кланетата в Сомалия, които опустошават тази държава, са видимият изблик на съперничеството между християни и фанатици мюсюлмани. В Исляма се възраждат традиционните, както ги наричат, „ценности” и на първо място – неговата абсолютна нетърпимост към останалите религии и, разбира се, към народите, които ги изповядват. Ето това нещо американците и западняците демократи не отчитат! Те не са яли попарата на Исляма и не разбират достатъчно какво означава възраждането на агресивните в него деспотични и завоевателни форми.
- Говорите за застрашаването на всемогъща Европа със сила? Възможно ли е?
- Няма „всемогъщи” в ядрената ера, когато една-единствена бомба може да ликвидира цяла една всемогъща държава, все едно дали е Англия, Германия, Франция или най-сетне – Щатите. А ислямските държави са на път да осъществят ядреното си въоръжаване. След това те ще разговарят или преговарят с Европа много по-иначе. Запомнете го това! Единственото, което ги възпира, е разногласията за Халифата, първенството в Исляма.
- Не подценявате ли Европа и Щатите?
- Никак! Силата на този, който иска да умре в бой за „правата вяра”, за да заслужи вечния рай, е една, а силата на преситения, заставен да се отбранява европеец, е съвсем друга. Сладостите на индустриалната цивилизация доведоха Европа до една небивала морална разруха. Виждаме в Италия епидемично развиващата се корупция. Тя е не по-малка, отколкото в останалите – цивилизовани – както ги наричаме, държави. Само че те все още имат достатъчно ресурси и достатъчна дисциплина, за да прикриват всеобщото загниване. Но то е факт! Сладостите на индустриалната цивилизация състариха западното човечество за броени десетилетия. В известно отношение, това е, което състари и обезличи и нашия селски в миналото народ. Войници от преситени хора не стават! А в ислямските държави е обратно. Те имат идея!!! Коранът е чиста проба военен устав и войната за тях е нещо свещено. А от ударилата го на живот западна цивилизация са останали едни съдрани от дълга употреба духовни дрипи. Не ми се ще да го изричам, но е комай време да си го кажем. И да е известно, че протичащото, вероятно не без американско участие – дебългаризиране, дехристиянизиране на Родопите – съвсем определено говори, че нито американците, нито западняците са наясно какво става и накъде се накланя светът. Това говори, че и едните, и другите, са изгубили – и то в голяма степен – своите собствени рефлекси за оцеляване, благодарение на преяждането, на силата, която имат, и на излишното самочувствие, което им вдъхва тая измамна сила. Наричам я „измамна”, защото решаваща сила в света винаги е била силата на духа!
- Защо не напишете сега родопските си пътеписи? Какъв по-хубав повод да разкажете всичко това сега – и на нас, българите, и на света, ако те бъдат преведени?
- Идеята Ви не е лоша. В сегашното драматично за Родопите време тъкмо е за писане. Друг е въпросът ще се намерят ли дни да проходя старите маршрути и да му тегля равносметката. Само е за писане – тука сте права.
- Утре може да е късно...
- Ако питате мене – май че е късно.