Любка ЗАХАРИЕВА
Прекият повод да напиша тези редове е едно съобщение на „Литературен форум” от 22-28.05.1996 г., но и едно интервю и една статия на „Литературен вестник”, съответно от 21-27.11.1994 г. и 06-12.03.1996 г., които - на неговия фон - станаха непреодолимо предизвикателство към скромното ми самочувствие на обикновен, простосмъртен литератор. Интервюто е на Бойко Пенчев и Йордан Евтимов* с проф. Никола Георгиев, статията - на Никола Георгиев, а съобщението, в основни линии, гласеше следното: „През 1992 г. на научна сесия, посветена на литературния критик Иван Мешеков, по инициатива на катедра „Българска литература” при Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий” и с помощта на община Златарица, бе учредена Национална награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков”... Тази година жури в състав: проф. д-р Иван Радев, проф. д-р Симеон Янев и проф. д-р Огнян Сапарев присъди наградата на проф. д-р Никола Георгиев... Проф. д-р Иван Радев представи видния литературовед като личност, която години наред защитава своята мисъл без компромис спрямо изискванията на времето и идеологията...”
Като ще се аргументирам с тези две по-значителни литературоведски изяви на Никола Георгиев в печата за последните няколко години - интервюто и статията - ще се осмеля да оспоря тоталитарния журналистически стереотип при боравеното с определения от типа на „видния”, както и дисидентския акцент в мотивировката на избора на журито за наградата (надявам се да са предадени вярно думите на проф. д-р Иван Радев). Преди това обаче се чувствам задължена да направя две пояснения: готова съм да приема с разбиране и съгласие всеки, който окачестви дързостта ми да пиша по темата като самонадеяност или дори нахалство; винаги съм била убедена, че провокацията „Никола Георгиев" бе абсолютно необходима за българското литературознание и никога не съм се съмнявала ни най-малко, че крайният резултат от теоретичните построения и анализационните наблюдения на атрактивния и оспорван професор ще са единствено полезни за литературната ни наука.
Първо за опитите на поклонници на професора, и на самия професор, той да мине за преследван, за нещо като дисидент в литературознанието ни1. Че няма в това и грам истина, достатъчно е да се направи справка със статията за Никола Георгиев в „Речник по нова българска литература" (изд. „Хемус" 1994 г.), автор на която е неговият съидейник „блестящият литературовед” Радосвет Коларов2. 1961 г. Н. Георгиев завършва българска филология в СУ. 1962 г. той вече е асистент! 1965-1967 г. е лектор по български език и литература в Пражкия университет. 1972 г. защитава кандидатска дисертация на тема „Лириката. Развой на понятието. Същност”. 1976 г. излиза книгата му „Българската народна песен”. 1977 г. става доцент, а през 1979 г. е лектор в Ленинградския университет. През 1985 г. - гост-професор в университета в Залцбург (Австрия). 1986 г. издава втора книга (по кандидатската си дисертация) - „Анализ на лирическата творба”. Малко преди „промяната” (1989-1990 г.) заминава да чете лекции във Великобритания. Периодът след 1990 г. е все така щастлив за него; издава още няколко книги. От самото начало на кариерата си до днес активно участва в академични форуми и в специализирания печат с нестандартните си и шокиращи статии, доклади, мнения. Чете непрекъснато лекции в СУ по теория на литературата пред студенти, специализанти, учители...
Има обаче един натрапчиво очевиден факт: при безспорния си литературно-критически талант и несъмнената му оригиналност проф. Н. Георгиев остана твърде дълго някак „разхвърлян” в концепцията си за литературознанието и литературната критика. Той не написа своя капитален литературоведски труд, поради което израстването му в академичната йерархия се попроточи във времето. Но причините за това са изключително от личен характер и в никакъв случай идеологически! Колцина са имали старта на Никола Георгиев от университетската скамейка направо асистент в Алма матер? И колцина - щастието от толкова ранно, често, продължително и разнообразно съприкосновение с чужди академични среди? В това отношение достатъчна ще е съпоставката с тримата уважавани професори от журито, връчило му тазгодишната награда за литературна критика (пак по цитирания по-горе Речник).
Неизбежната нарцистичност на литературоведския текст3 у Никола Георгиев е доведена най-често до своята абсурдна крайност! Това според мен е фаталният личен недостатък, опитващ да се скрие зад измислена в случая идеологическа цензура и попречил му да се осъществи като „виден” литературовед.
Няколко са конкретните проявления на тази патологична нарцистичност, много отчетливо проявяващи се и в споменатите две представителни литературоведски изяви - интервюто и статията в „Литературен вестник" от ноември 1994 г. и март 1996 г.
На първо място трябва да поставим претенциозното цитатничество, което настоява да мине за научна осведоменост, но поради отсъствието на дълбочина и сериозно проучване на проблема, автора, източника то води до едно наукоооразно лустро на текста, което в най-добрия случай може да бъде наречено еклектика от сравнително долнокачествен тип. Тук безмерната нарцистичност преминава в откровен цинизъм, като сама си признава това с една очарователна грация:
И. Е.: На мен ми се струва, че сякаш набедените за стуктуралисти български автори представляват някаква форма на стилпстическа критика. Поне така е при най-добрите им текстове. При Вас, например, един от най-често цитираните автори не е някой структуралист, а Лео Шпитцер. Моето впечатление е, че благодарение на проф. Янакиев все пак се е появила в България някаква стилистическа критика.
Н. Г.: Дано е така. Този интерес към стилистиката е единственото, което свързва усилията, текстовете на тези автори помежду им и не ги оставя да се разпаднат в пълна еклектика. Защото еклектика в тези писания колкото щете, методологическа еклектика, стилово разноезичие...4
Като злокачествено туморно образувание, по един невидим и неуловим начин, цитатничеството умъртвява проблясъците на ума и оригиналните открития на собствената мисъл. Много типична в това отношение е статията „Женитбата на литературата със света. Световната литература между уто¬пията и хетероутопията”. В текста от петнадесетина машинописни страници се споменават и цитират 30-40 имена от разни сфери на човешкото познание и култура, изключително разнородни като стойност и принос към цивилизацията: Аристотел и Платон, Ханс Роберт Яус, Гъоте, Пол Валери, Зоран Константинович и Клаус Клювер, Хорст Щайнмец, Шлегел, Анна Балакиан, Хердер и Волтер, Мартин Опиц, Баумгартен, Карл Филип Мориц, Кант, Магелан и Джеймс Кук, Александър Македонски, Маркс, Енгелс и Георги Димитров, Едуард Кар, Хаскел, Блок и Рене Етиамбъл, Оуен Олдридж, Стенли Фиш, Мартин Бубер, Мишел Фуко, Вилхелм Мюлман, Бахтин, Маршал Маклуън, Хайне. Като се прибавят към тях и Николай Хайтов, Исмаил Кадаре, Иво Андрич, Виктор Пасков, Владимир Набоков, намесената като цяло латиноамериканска литература, уж небрежните вмятания на латински, немски, френски и английски, получил се е един непостижим литературоведски тюрлюгювеч â la bulgare.
Тук ми се ще да отворя една скоба. Авангардисткото â la bulgare увлечение по модни (за България) имена и чужди текстове, плъзгането по повърхността им и задъханото цитатничество на времето погодиха на Никола Георгиев един шумен гаф - когато той тежко оповести че „нравствените устои” на „Диви разкази” са „съмнителни”, а книгата на Николай Хайтов достигна апогея на своята слава. Като не бе включена злополучната за литературния критик Никола Георгиев статия „Диви разкази” от гледище на науката, морала и на сладкодумната критика” в своеобразното „избрано” на професора (кн. „Анализационни наблюдения”, изд. „Глаукс”, 1993 г.), аз лично сметнах, че то е израз и на несъмнена творческа и житейска зрялост на самия Н. Георгиев. Статията „Женитбата на литературата със света...” в „Лит. вестник” от март 1996 г. показа, че заслугата за прецизния подбор в „Анализационни наблюдения” е единствено на съставителя и редактора Добрин Добрев. Налице е как „неизбежната нарцистичност” може да превърне един литературнокритически провал от случаен епизод в една, общо взето, прилична академична кариера в съдбовна предопределеност за литературния изследовател да бъде интересен, спорен, атрактивен, но никога не и „виден" литературовед. Изпаднал веднъж и завинаги в нейната тиранична власт, Никола Георгиев носи мъчително през годините и десетилетията остро болезнения спомен за фиаското на литературоведското си построение за съмнителните нравствени устои на „Диви разкази”. И днес, 22 години по-късно (какво упорство и злопаметство!), ни сервира своето ново „откритие" за тази Хайтова творба, но покрай нея - и за латиноамериканската литература като цяло, и за още половин дузина имена от няколко национални литератури. Тъй като този откъс е „гвоздеят на програмата” за Н. Георгиев във въпросната му статия, пък и представлява изкристализирало негово фундаментално литературоведско прозрение, ще си позволя да го цитирам почти изцяло:
„Имаше едно време един български комунистически лидер на име Георги Димитров. Като всеки комунистически лидер и той е смятал, че има правото и задължението да се изказва умно за изкуството. Димитров на драго сърце утешавал своите сънародници (но като разумен човек може би не и самия себе си) с думите: „В областта на изкуството няма големи и малки народи”. В действителност обаче литературното съзнание пътува по света, за да разделя литературите на големи и малки. В стената между тях има пропусквателни пунктове, но за „преминаването от другата страна" трябва да бъде платено повече или по-малко унизително мито.
Един от начините, по който произведение от малка литература може да прескочи нейните граници, е то да се снабди с етикета „екзотично". С такъв етикет проправиха пътя си през широкия свят произведенията на албанския писател Исмаил Кадаре и сборникът „Диви разкази” на българина Николай Хайтов. С такъв етикет - това трябва да признаем - започват своето околосветско пътешествие и романите на латиноамериканската литература.
Авторът от „малката” литература може да излезе на преден план и по друг начин: като представи в своите произведения междунационална гранична ситуация. Как прави човек това „на дребно", нагледно показва българинът Виктор Пасков в своя българо-чешки роман „Балада за Георг Хених” и в българо-немския роман „Германия - мръсна приказка”4, на това място остава само да кажем - бедният Хайне. Този роман излезе в Париж на френски. А как човек може да направи това с талант и размах, показват романите на Иво Андрич „Мостът на Дрина” и „Травнишка хроника”.
Третото място за преминаване за писатели като Владимир Набоков е да напишат името си на латиница, а не на кирилица. Така големият свят на литературата може да се превърне в напев на сирени, който изкушава писателя да се отвърне от мечтата на своята „малка" национална литература и да се хвърли във вълните на откритото море”5.
Новото построение на проф. Н. Георгиев извиква автоматично поне няколко въпроса: Защо като илюстрация за екзотичното е взет Хайтов, а не Радичков например - той по-малко екзотичен и по-малко известен ли е на света! Защо само примерът „на дребно” с Виктор Пасков срещу Иво Андрич за междунационалната гранична ситуация - ами Димитър Димов, Вера Мутафчиева, да речем? Изобщо, какъв е критерият, принципът за подбор на имената - само субективно-личен и конюнктурно идеологически ли? Руската литература „малка” ли е, не е ли поне „средна”! (На това пък можем да кажем - бедните Толстой и Достоевски!)...
Цитираният по-горе откъс илюстрира и друго типично проявление на патологичната нарцистичност - стремежа за оригиналност на всяка цена, винаги шокираща, скандализираща и непременно развенчаваща установени правила, стойности, авторитети, ценностна система. Като посочения трети път за преминаване на писател от „малка” литература в световната, този на Набоков. „Епохата на световната литература идва. Всеки трябва да помогне тя да настъпи по-рано” - бил казал още Гъоте6. „Днес, към края на XX век, ние... проблематизираме понятието „световна литература”- заявява Н. Ге¬оргиев7, след като вече ни е съобщил, че „Много от структуралистите пишеха на немайчин език и това им помагаше за техните цели”8. Ето защо той сътворява статията си на немски език и за публикуването и в „Литературен вестник" тя е преведена!!! На българските писатели препоръчва да пишат на латиница, не на кирилица, ако искат да влязат в световната литература, която той разбира „по-скоро като периодизиращо, отколкото като типологизиращо поняти”9. Очевиден е напредъкът на школата в еволюцията на това си разбиране - преди време препоръчваше да се пише на есперанто. (На това място пък можем да кажем - добре, че Ботев и Яворов успяха да напишат стиховете си преди ерата на самопораждащото се литературознание.)
С тази псевдооригиналност, както и с цитатничеството се сблъскваме почти във всеки ред, на всички равнища в интервюто и статията - от засуканата фраза до „концептуални” твърдения. Ето още няколко примера:
„Изхождайки от възможността, че днес това може да породи чувство за интелектуална свобода, можем дори да се откажем от понятието световна литература. Дали наистина ще го направим, това е вече друг въпрос. Казано в скоби: не рискувам да се присъединя към убеждението на Клаус Клювер, че световната литература е един „необратим феномен”10.
„Това не е оригинален опит, но ще се опитам да ги поставя по начин, различен от този, по който ги постави например Анна Баликиан в статията си „Клопки за определенията на световната литература”. Всички връзки, които ще скицирам, са само хипотетични, може би чиста спекулация”11.
Ще пропуснем да коментираме елементарните повторения (възможността-може-можем, опит-опитам, поставя-поставя), за които като стилистичен недостатък на учениците и кандидат-студентите снемат от оценката 25 или 50 стотни, и ще преминем направо към следващия пример:
„В момента работя върху „До Чикаго и назад", без да съм убеден, че се занимавам с художествена литература” 12.
„Българското литературно общество е много по-склонно да сваля шапка на праволинейни, убедени в себе си литератори като д-р Кръстев и Боян Пенев. Д-р Кръстев и Боян Пенев са си оставили добро име тъкмо с безкомпромисността на твърденията си и своята самоубеденост. В такава духовна обстановка е не само рисковано, но и дори донкихотско човек да се съмнява в това, което пише, в това, което твърди. Култът към силната литературоведска личност вече отмира, слава Богу...”13.
Лично аз никак не съм убедена, че проф. Н. Георгиев вярва в последното си твърдение - той само много иска нещата да бъдат така. И помага колкото и както може тяхното време да настъпи по-скоро. Засега панацеята е американското литературознание и неговият Стенли Фиш, който призовал литературоведите: „Професийо, самопрезри се!”14. Ето защо новото верую на нашия професор и войнството му днес е самопораждащо се литературознание: „А една от причините в България литературознанието да поражда само себе си е, да си го кажем откровено, липсата на съвременна българска литература, върху която това литературознание може да стъпи. Всъщност такива произведения може и да има, но не зная защо те не влизат в обсега на вниманието на литературоведите”15.
Тук вече коментарът е напълно излишен.
Но не е ли самопораждащото се литературознание висш и последен стадий на маркс-ленинската литературна наука?...
Като ще се аргументирам с тези две по-значителни литературоведски изяви на Никола Георгиев в печата за последните няколко години - интервюто и статията - ще се осмеля да оспоря тоталитарния журналистически стереотип при боравеното с определения от типа на „видния”, както и дисидентския акцент в мотивировката на избора на журито за наградата (надявам се да са предадени вярно думите на проф. д-р Иван Радев). Преди това обаче се чувствам задължена да направя две пояснения: готова съм да приема с разбиране и съгласие всеки, който окачестви дързостта ми да пиша по темата като самонадеяност или дори нахалство; винаги съм била убедена, че провокацията „Никола Георгиев" бе абсолютно необходима за българското литературознание и никога не съм се съмнявала ни най-малко, че крайният резултат от теоретичните построения и анализационните наблюдения на атрактивния и оспорван професор ще са единствено полезни за литературната ни наука.
Първо за опитите на поклонници на професора, и на самия професор, той да мине за преследван, за нещо като дисидент в литературознанието ни1. Че няма в това и грам истина, достатъчно е да се направи справка със статията за Никола Георгиев в „Речник по нова българска литература" (изд. „Хемус" 1994 г.), автор на която е неговият съидейник „блестящият литературовед” Радосвет Коларов2. 1961 г. Н. Георгиев завършва българска филология в СУ. 1962 г. той вече е асистент! 1965-1967 г. е лектор по български език и литература в Пражкия университет. 1972 г. защитава кандидатска дисертация на тема „Лириката. Развой на понятието. Същност”. 1976 г. излиза книгата му „Българската народна песен”. 1977 г. става доцент, а през 1979 г. е лектор в Ленинградския университет. През 1985 г. - гост-професор в университета в Залцбург (Австрия). 1986 г. издава втора книга (по кандидатската си дисертация) - „Анализ на лирическата творба”. Малко преди „промяната” (1989-1990 г.) заминава да чете лекции във Великобритания. Периодът след 1990 г. е все така щастлив за него; издава още няколко книги. От самото начало на кариерата си до днес активно участва в академични форуми и в специализирания печат с нестандартните си и шокиращи статии, доклади, мнения. Чете непрекъснато лекции в СУ по теория на литературата пред студенти, специализанти, учители...
Има обаче един натрапчиво очевиден факт: при безспорния си литературно-критически талант и несъмнената му оригиналност проф. Н. Георгиев остана твърде дълго някак „разхвърлян” в концепцията си за литературознанието и литературната критика. Той не написа своя капитален литературоведски труд, поради което израстването му в академичната йерархия се попроточи във времето. Но причините за това са изключително от личен характер и в никакъв случай идеологически! Колцина са имали старта на Никола Георгиев от университетската скамейка направо асистент в Алма матер? И колцина - щастието от толкова ранно, често, продължително и разнообразно съприкосновение с чужди академични среди? В това отношение достатъчна ще е съпоставката с тримата уважавани професори от журито, връчило му тазгодишната награда за литературна критика (пак по цитирания по-горе Речник).
Неизбежната нарцистичност на литературоведския текст3 у Никола Георгиев е доведена най-често до своята абсурдна крайност! Това според мен е фаталният личен недостатък, опитващ да се скрие зад измислена в случая идеологическа цензура и попречил му да се осъществи като „виден” литературовед.
Няколко са конкретните проявления на тази патологична нарцистичност, много отчетливо проявяващи се и в споменатите две представителни литературоведски изяви - интервюто и статията в „Литературен вестник" от ноември 1994 г. и март 1996 г.
На първо място трябва да поставим претенциозното цитатничество, което настоява да мине за научна осведоменост, но поради отсъствието на дълбочина и сериозно проучване на проблема, автора, източника то води до едно наукоооразно лустро на текста, което в най-добрия случай може да бъде наречено еклектика от сравнително долнокачествен тип. Тук безмерната нарцистичност преминава в откровен цинизъм, като сама си признава това с една очарователна грация:
И. Е.: На мен ми се струва, че сякаш набедените за стуктуралисти български автори представляват някаква форма на стилпстическа критика. Поне така е при най-добрите им текстове. При Вас, например, един от най-често цитираните автори не е някой структуралист, а Лео Шпитцер. Моето впечатление е, че благодарение на проф. Янакиев все пак се е появила в България някаква стилистическа критика.
Н. Г.: Дано е така. Този интерес към стилистиката е единственото, което свързва усилията, текстовете на тези автори помежду им и не ги оставя да се разпаднат в пълна еклектика. Защото еклектика в тези писания колкото щете, методологическа еклектика, стилово разноезичие...4
Като злокачествено туморно образувание, по един невидим и неуловим начин, цитатничеството умъртвява проблясъците на ума и оригиналните открития на собствената мисъл. Много типична в това отношение е статията „Женитбата на литературата със света. Световната литература между уто¬пията и хетероутопията”. В текста от петнадесетина машинописни страници се споменават и цитират 30-40 имена от разни сфери на човешкото познание и култура, изключително разнородни като стойност и принос към цивилизацията: Аристотел и Платон, Ханс Роберт Яус, Гъоте, Пол Валери, Зоран Константинович и Клаус Клювер, Хорст Щайнмец, Шлегел, Анна Балакиан, Хердер и Волтер, Мартин Опиц, Баумгартен, Карл Филип Мориц, Кант, Магелан и Джеймс Кук, Александър Македонски, Маркс, Енгелс и Георги Димитров, Едуард Кар, Хаскел, Блок и Рене Етиамбъл, Оуен Олдридж, Стенли Фиш, Мартин Бубер, Мишел Фуко, Вилхелм Мюлман, Бахтин, Маршал Маклуън, Хайне. Като се прибавят към тях и Николай Хайтов, Исмаил Кадаре, Иво Андрич, Виктор Пасков, Владимир Набоков, намесената като цяло латиноамериканска литература, уж небрежните вмятания на латински, немски, френски и английски, получил се е един непостижим литературоведски тюрлюгювеч â la bulgare.
Тук ми се ще да отворя една скоба. Авангардисткото â la bulgare увлечение по модни (за България) имена и чужди текстове, плъзгането по повърхността им и задъханото цитатничество на времето погодиха на Никола Георгиев един шумен гаф - когато той тежко оповести че „нравствените устои” на „Диви разкази” са „съмнителни”, а книгата на Николай Хайтов достигна апогея на своята слава. Като не бе включена злополучната за литературния критик Никола Георгиев статия „Диви разкази” от гледище на науката, морала и на сладкодумната критика” в своеобразното „избрано” на професора (кн. „Анализационни наблюдения”, изд. „Глаукс”, 1993 г.), аз лично сметнах, че то е израз и на несъмнена творческа и житейска зрялост на самия Н. Георгиев. Статията „Женитбата на литературата със света...” в „Лит. вестник” от март 1996 г. показа, че заслугата за прецизния подбор в „Анализационни наблюдения” е единствено на съставителя и редактора Добрин Добрев. Налице е как „неизбежната нарцистичност” може да превърне един литературнокритически провал от случаен епизод в една, общо взето, прилична академична кариера в съдбовна предопределеност за литературния изследовател да бъде интересен, спорен, атрактивен, но никога не и „виден" литературовед. Изпаднал веднъж и завинаги в нейната тиранична власт, Никола Георгиев носи мъчително през годините и десетилетията остро болезнения спомен за фиаското на литературоведското си построение за съмнителните нравствени устои на „Диви разкази”. И днес, 22 години по-късно (какво упорство и злопаметство!), ни сервира своето ново „откритие" за тази Хайтова творба, но покрай нея - и за латиноамериканската литература като цяло, и за още половин дузина имена от няколко национални литератури. Тъй като този откъс е „гвоздеят на програмата” за Н. Георгиев във въпросната му статия, пък и представлява изкристализирало негово фундаментално литературоведско прозрение, ще си позволя да го цитирам почти изцяло:
„Имаше едно време един български комунистически лидер на име Георги Димитров. Като всеки комунистически лидер и той е смятал, че има правото и задължението да се изказва умно за изкуството. Димитров на драго сърце утешавал своите сънародници (но като разумен човек може би не и самия себе си) с думите: „В областта на изкуството няма големи и малки народи”. В действителност обаче литературното съзнание пътува по света, за да разделя литературите на големи и малки. В стената между тях има пропусквателни пунктове, но за „преминаването от другата страна" трябва да бъде платено повече или по-малко унизително мито.
Един от начините, по който произведение от малка литература може да прескочи нейните граници, е то да се снабди с етикета „екзотично". С такъв етикет проправиха пътя си през широкия свят произведенията на албанския писател Исмаил Кадаре и сборникът „Диви разкази” на българина Николай Хайтов. С такъв етикет - това трябва да признаем - започват своето околосветско пътешествие и романите на латиноамериканската литература.
Авторът от „малката” литература може да излезе на преден план и по друг начин: като представи в своите произведения междунационална гранична ситуация. Как прави човек това „на дребно", нагледно показва българинът Виктор Пасков в своя българо-чешки роман „Балада за Георг Хених” и в българо-немския роман „Германия - мръсна приказка”4, на това място остава само да кажем - бедният Хайне. Този роман излезе в Париж на френски. А как човек може да направи това с талант и размах, показват романите на Иво Андрич „Мостът на Дрина” и „Травнишка хроника”.
Третото място за преминаване за писатели като Владимир Набоков е да напишат името си на латиница, а не на кирилица. Така големият свят на литературата може да се превърне в напев на сирени, който изкушава писателя да се отвърне от мечтата на своята „малка" национална литература и да се хвърли във вълните на откритото море”5.
Новото построение на проф. Н. Георгиев извиква автоматично поне няколко въпроса: Защо като илюстрация за екзотичното е взет Хайтов, а не Радичков например - той по-малко екзотичен и по-малко известен ли е на света! Защо само примерът „на дребно” с Виктор Пасков срещу Иво Андрич за междунационалната гранична ситуация - ами Димитър Димов, Вера Мутафчиева, да речем? Изобщо, какъв е критерият, принципът за подбор на имената - само субективно-личен и конюнктурно идеологически ли? Руската литература „малка” ли е, не е ли поне „средна”! (На това пък можем да кажем - бедните Толстой и Достоевски!)...
Цитираният по-горе откъс илюстрира и друго типично проявление на патологичната нарцистичност - стремежа за оригиналност на всяка цена, винаги шокираща, скандализираща и непременно развенчаваща установени правила, стойности, авторитети, ценностна система. Като посочения трети път за преминаване на писател от „малка” литература в световната, този на Набоков. „Епохата на световната литература идва. Всеки трябва да помогне тя да настъпи по-рано” - бил казал още Гъоте6. „Днес, към края на XX век, ние... проблематизираме понятието „световна литература”- заявява Н. Ге¬оргиев7, след като вече ни е съобщил, че „Много от структуралистите пишеха на немайчин език и това им помагаше за техните цели”8. Ето защо той сътворява статията си на немски език и за публикуването и в „Литературен вестник" тя е преведена!!! На българските писатели препоръчва да пишат на латиница, не на кирилица, ако искат да влязат в световната литература, която той разбира „по-скоро като периодизиращо, отколкото като типологизиращо поняти”9. Очевиден е напредъкът на школата в еволюцията на това си разбиране - преди време препоръчваше да се пише на есперанто. (На това място пък можем да кажем - добре, че Ботев и Яворов успяха да напишат стиховете си преди ерата на самопораждащото се литературознание.)
С тази псевдооригиналност, както и с цитатничеството се сблъскваме почти във всеки ред, на всички равнища в интервюто и статията - от засуканата фраза до „концептуални” твърдения. Ето още няколко примера:
„Изхождайки от възможността, че днес това може да породи чувство за интелектуална свобода, можем дори да се откажем от понятието световна литература. Дали наистина ще го направим, това е вече друг въпрос. Казано в скоби: не рискувам да се присъединя към убеждението на Клаус Клювер, че световната литература е един „необратим феномен”10.
„Това не е оригинален опит, но ще се опитам да ги поставя по начин, различен от този, по който ги постави например Анна Баликиан в статията си „Клопки за определенията на световната литература”. Всички връзки, които ще скицирам, са само хипотетични, може би чиста спекулация”11.
Ще пропуснем да коментираме елементарните повторения (възможността-може-можем, опит-опитам, поставя-поставя), за които като стилистичен недостатък на учениците и кандидат-студентите снемат от оценката 25 или 50 стотни, и ще преминем направо към следващия пример:
„В момента работя върху „До Чикаго и назад", без да съм убеден, че се занимавам с художествена литература” 12.
„Българското литературно общество е много по-склонно да сваля шапка на праволинейни, убедени в себе си литератори като д-р Кръстев и Боян Пенев. Д-р Кръстев и Боян Пенев са си оставили добро име тъкмо с безкомпромисността на твърденията си и своята самоубеденост. В такава духовна обстановка е не само рисковано, но и дори донкихотско човек да се съмнява в това, което пише, в това, което твърди. Култът към силната литературоведска личност вече отмира, слава Богу...”13.
Лично аз никак не съм убедена, че проф. Н. Георгиев вярва в последното си твърдение - той само много иска нещата да бъдат така. И помага колкото и както може тяхното време да настъпи по-скоро. Засега панацеята е американското литературознание и неговият Стенли Фиш, който призовал литературоведите: „Професийо, самопрезри се!”14. Ето защо новото верую на нашия професор и войнството му днес е самопораждащо се литературознание: „А една от причините в България литературознанието да поражда само себе си е, да си го кажем откровено, липсата на съвременна българска литература, върху която това литературознание може да стъпи. Всъщност такива произведения може и да има, но не зная защо те не влизат в обсега на вниманието на литературоведите”15.
Тук вече коментарът е напълно излишен.
Но не е ли самопораждащото се литературознание висш и последен стадий на маркс-ленинската литературна наука?...
